— Как успявате да младеете така? — не сдържа любопитството си Стасов. — Разкрийте ми тайната си.
— Спорт, диета и много време прекарвам на открито — усмихна се Пригарин. — Никога не съм пил и не съм пушил, от тридесет години съм престанал да ям бонбони и тлъсто месо, а сега въобще преминах на вегетарианска храна. И положителни емоции. Не можете да си представите колко важни са за човека положителните емоции. А в този смисъл на мен ми провървя повече, отколкото на хората с други професии. През целия си живот работих в един и същи родилен дом, тридесет и пет години израждах младенци. Разбира се, мамичките биват най-различни, спор няма, но мнозинството от тях излъчват радост и щастие, а аз на тези лъчи се греех тридесет и пет години. Вие сигурно не вярвате в биополета и биоенергетиката, нали?
— Ами, как да ви кажа… — обърка се Стасов. — Не разбирам много от тези неща.
— Така и предполагах. Бременната жена, родилката и младата майчица са съвсем особени същества, те имат удивителна биохимия и биоенергетика. Един съвсем пресен пример: лекари установили, че веществото, унищожаващо вируса на СПИН-а, се изработва от хормоните на бременните жени. Наскоро го съобщиха по телевизията.
— Да не искате да кажете, че всички хора, които работят в родилни домове, изглеждат с двадесет години по-млади? Като вас? — усъмни се Стасов, когото разговорът с Пригарин започна доста да го забавлява.
— Не е задължително — много сериозно отвърна той. — Някои запазват външната си младоликост, други изглеждат точно така, както би трябвало за годините им, но се отличават със завидно здраве, трети са необикновено щастливи в семейството и въобще в личния си живот, защото се зареждат на работа с доброта и радост и ги отнасят на своите близки, вместо умора и раздразнение. У всеки е различно, но биоенергетиката, свързана с раждането на деца, си казва думата. Изключително рядко се срещат хора, които не реагират, и те са съвсем особени.
— Много е интересно, Владимир Петрович, но ми се ще да поговорим за друго, а по-точно за нещо, което се е случило преди година.
— Нима делото не е приключило? — изненада се Пригарин. — Нали имаше съд!
— Да, осъденият Евгений Досюков излежава присъдата си в затворническа колония, но съпругата му нае частен детектив, тоест мен, за да се опита да докаже, че е станала съдебна грешка и Досюков не е извършил престъпление. Затова отново се срещам с всички свидетели.
— Защо? Какво искате да докажете?
— По-скоро не да докажа, а просто да проверя. Искам да се убедя, че следствието е било проведено грамотно и добросъвестно, искам да видя дали действително не са станали някакви грешки. Затова ви моля, Владимир Петровия, спомнете си колкото се може по-детайлно и отново ми преразкажете какво сте видял през нощта на първи срещу втори декември миналата година на улица „Веснин“.
Пригарин помълча няколко секунди, сякаш се мъчеше да се съсредоточи.
— Значи така, вървях по улица „Веснин“ откъм Стария Арбат — поде той. — Покрай мен откъм Арбат премина автомобил и спря на стотина метра отпред. От колата излезе мъж с яке, отдалеч не можех да го видя какъв цвят е и каква е кройката му, но по силуета си личеше, че е късо, с широки рамене. Мъжът започна да сваля чистачките и огледалата и да заключва автомобила, а през, това време аз се приближих и видях, че якето беше с някакъв среден цвят — не беше черно, но не беше и бяло — с бяла кожена подплата. Мъжът си запали цигара и влезе във входа. Изглежда там е постоял и е пушил, защото когато дойдох до сградата и погледнах през прозореца към осветеното фоайе, той тъкмо си смукваше за последен път и захвърли угарката. Забелязах на перваза чистачките и огледалата, а освен това ми се стори, че имаше и автомобилен радиоприемник. Первазът беше широк и нисък, а мъжът стоеше до самия прозорец и бъркаше в джоба си, сигурно си търсеше ключовете. Аз се спрях и си погледнах часовника, беше малко след три часа — шест или седем минути. Още тогава си помислих: какъв удобен вход, светъл, топъл, с широк перваз, можеш да си седиш удобно на него. Забавих крачки и започнах да наблюдавам мъжа, чаках го да се качи в асансьора и да се скрие, а пък аз да вляза във фоайето, за да се постопля и да си почина. И изведнъж ми стана едно такова чоглаво, мисля си: как тъй стана, уж съм уважаван човек, лекар с тридесет и пет годишна практика, а седя в някакъв си вход като последния пияница, след три часа отварят метрото и там ще си почина, а сега ще продължавам да вървя пеш. Като се скарахме и изскочих от къщи, още нямаше дванайсет, затова през глава се втурнах към метрото и се отправих към „Кузминки“, където живее един мой стар приятел. А когато слязох от метрото и се опомних, вече бях закъснял за навсякъде. Наложи се да бродя пеша обратно към къщи. Но аз обичам да вървя, краката ми са силни, тренирани — усмихна се Пригарин. — Впрочем това е и всичко.