— Ясно. А вие съвсем ли сте сигурен, че мъжът, който е излязъл от колата, и този, когото сте видял в осветеното фоайе, са един и същи човек?
— Че как иначе? — удиви се Владимир Петрович. — Първо, якето беше същото, нямаше шапка, освен това чистачките и огледалата. И цигарата в устата. Знаете ли, Владислав Николаевич, следователят ми зададе същия въпрос и адвокатът в съда се хвана за това. Така че не сте първият.
— И до какъв извод стигнаха те?
— Те казаха, че не бива да се поставя въпросът за идентичността на тези двама мъже. Трябва да става дума само за това, че аз съм запомнил и съм успял да разпозная мъжа, когото съм видял във фоайето.
— Добре, хайде да си поговорим по-подробно. Защо се обърнахте към милицията два дена след всичко това?
— Защото в предаването „Петровка, тридесет и осем“ показваха как го водят в белезници и съобщиха, че е арестуван по подозрение в убийството, извършено през нощта на първи срещу втори декември. И аз си спомних, че го видях през тази нощ. Да си призная честно, не отидох в милицията, за да ставам свидетел на обвинението, а точно обратното. Макар че го зърнах съвсем за малко, той не ми се стори като престъпник или някакъв бандит и затова си помислих, че моите показания може би ще му помогнат да се оправдае. Ами ако изведнъж в момента на убийството той е бил там, където го видях, и сега не може да докаже това, защото смята, че няма никакви свидетели. С една дума, исках да му помогна, а излезе обратното. Получи се така, че съм го видял именно тогава, когато се е върнал след убийството вкъщи.
— Като го видяхте по телевизията, веднага ли го познахте?
— Имам отлична зрителна памет. Мога да забравя нечия фамилия или дори име, нито един телефонен номер не помня наизуст, но лица запомням за дълги години. Постройте пред мен десет хиляди жени и аз безпогрешно ще отделя тези, които съм израждал. Можете да бъдете сигурен, че нито една няма да пропусна.
— Той по същия начин ли беше облечен, както и през онази нощ?
— Не, при ареста носеше тъмносиво палто и кожена шапка.
— И как го разпознахте в други дрехи?
— Казах ви, че гледах не дрехите, а лицето му.
— Хайде още един път да се върнем към въпросната нощ. Вие се приближавате към големия прозорец и виждате ярко осветеното фоайе. Можете ли да го скицирате?
— Щом така искате, моля — сви рамене Пригарин, взе празен лист хартия, химикалка и се зае да чертае плана. — Тука е входът, тук отляво е прозорецът, на дясната и лявата стена са окачени пощенските кутии, едни такива сини, метални. По-нататък, тук, в лявата страна е вратата към стълбището, а отдясно са стъпалата, които водят към асансьорите.
— Покажете ми къде беше застанал мъжът — помоли Стасов.
— Ето тук — сложи кръстче на схемата Пригарин.
„Всичко е вярно — помисли си детективът. — Досюков живее в двадесет и седми апартамент и пощенската му кутия се намира на лявата стена, близо до перваза. Бил е сложил на перваза чистачките, огледалата и приемника и допушвайки цигарата, е търсел ключовете в джобовете си. Да, всичко това прилича на истина и съвсем не прилича на измислица.“
— Бихте ли ми продемонстрирал как стоеше мъжът, как пушеше и как търсеше ключовете?
Владимир Петрович послушно стана иззад масата, мушна ръка в джоба на панталона си, а другата вдигна към лицето си с допрени палец и показалец.
— Ето така си дръпна за последен път, след това „щъкна“ фаса в ъгъла, плю и се отправи към асансьорите.
— Съвсем точно ли си спомняте? — застана нащрек Стасов. — Именно „щъкна“ фаса и се изплю?
— Именно така.
— Е, какво, благодаря ви, Владимир Петрович. Не ми се обиждайте, ако ми се наложи още един път да ви обезпокоя.
— Какво ти безпокойство — добродушно се усмихна Пригарин. — Заповядайте, ще се радвам, ако съм в състояние да ви помогна с нещо.