— Дявол да ги вземе всичките — подхвърли генералът някъде в пространството, тъй че не стана ясно кого точно трябва да накаже лукавият. — Тази Исиченко действително ли е психично болна или ти се мъчиш да опазиш своята принцеса?
— Следствието ще покаже. Но че Исиченко е доста ексцентрична жена, това е несъмнено. Поговорете с Кудин от дежурната част, тя е престояла при него двадесет минути, докато е издирвал Каменская. Впечатленията му от нея са много ярки.
— Добре, Виктор Алексеевич, никой няма намерение да заравя Каменская в земята, така че не се престаравай. Бил съм оперативен работник и разбирам всичко. След половин час трябва да приема близките на Исиченко. Аз ще ги изслушам, но най-вероятно после ще ги изпратя при теб.
— Добре, другарю генерал. Ще ги посрещна. Каменская вече не ви ли е нужна или да й наредя да дойде при вас, когато се появи?
— Хитър си ти, Виктор Алексеевич — поклати глава Руненко. — Защо толкова се страхуваш за нея? Мислиш си, че ще я обидя? Че ще започна да хапя? Държиш момичето в парникови условия, пазиш го от началническия гняв. Може и да е правилно, докато ти командваш в отдела и сам решаваш кого и как да възпитаваш. Ами като си отидеш? Другият началник няма да я пази така. Помисли си над думите ми. Може би е време да я потренираш, да я научиш да свиква със стреса, а? Спор няма, тя е умен работник, даже много умен, а знаеш, че на похвали съм скъперник. Но ако никой не я ругае, в един прекрасен ден ще си вирне носа, ще започне да си въобразява какво ли не и тогава способностите й няма да струват пукнат грош.
— Каменская, другарю генерал, сама се възпитава и за тази работа не са и нужни помощници — сухо отговори Гордеев. — И сама се ругае, без да чака друг да го направи. Свободен ли съм?
— Свободен си, защитнико — усмихна се генералът.
Настроението на полковник Гордеев се развали, но той знаеше, че това няма да трае дълго. Напрегнатият ритъм на работа нямаше да му даде възможност да се ядосва, връщайки се мислено към педагогическите съвети на генерала. Точно така и стана. Затова, когато след около час се появиха роднините на Людмила Исиченко, Виктор Алексеевич отново беше бодър, добродушен и концентриран.
Близките на странната жена, самоубила се в кабинета на Анастасия Каменская, се оказаха съпрузите Неласови, които на пръв поглед правеха впечатление на напълно интелигентна двойка. Но Виктор Сергеевич си даваше сметка, че това по всяка вероятност е само илюзия, защото по такъв повод един интелигентен човек не би дошъл в кабинета му. Защо ли наистина бяха дошли? Гордеев се досещаше защо и причината нямаше нищо общо с интелигентността.
Слушам ви — произнесе подчертано приветливо полковникът.
— Не, ние ви слушаме — хвърли се в атака Неласов.
Беше едър мъж към четиридесетте, с отдавна очертала се двойна гуша, която той се опитваше да прикрие с брада. Брадата му обаче беше още къса и съвсем „прясна“.
— Ние искаме да изслушаме вашите обяснения.
— По какъв повод? — невинно попита Гордеев.
— По повод на безнравственото поведение на вашата подчинена. Оказвала е натиск върху нещастната Людмила, заставила я е да направи признание за престъпление, което тя не е извършила. Резултатът, както добре ви е известно, е доста печален. Людочка не понесла натиска, написала признание под диктовката на вашата сътрудничка и посегнала на живота си. Тя не е имала сила да противостои на вашия професионален натиск, но и не искала да живее с клеймо на убийца.
— Да допуснем — кимна Гордеев. — Вие искате да ви бъдат поднесени извинения?
— Извинения ли? — изпищя Неласова. — Имате намерение да се отървете само с нищо неозначаващи думи? Ние обаче искаме овъзмездяване!
— В какъв вид?
— Във вид на компенсация за морални щети. Във вид на санкция за неправомерното поведение на вашата сътрудничка, причинило самоубийството на свидетеля.
— Ясно — кимна отново полковникът. — И на каква сума оценявате моралните си щети?
Съпрузите се спогледаха. След това жената едва забележимо помръдна глава, предоставяйки думата на мъжа си.