— Трябва да си помислим — унило рече Неласов. — Това е толкова неочаквано…
— Помислете си — съгласи се Виктор Алексеевич. — И ако ви хрумне да признаете, че Людмила е била болна, отидете в градската прокуратура при следователя Олшански. Той още не ви ли е викал?
— Вика ни. Днес в три часа.
— Е, значи имате време за размисли. Искате ли да ми кажете още нещо?
Съпрузите мълчаливо се надигнаха и напуснаха кабинета на полковник Гордеев.
Наталия Досюкова с треперещи пръсти отвори плика, който й донесе непознат мъж с неприятен вид. Той й каза, че бил излязъл на свобода от затворническата зона, където излежаваше присъдата си Евгений, и й е донесъл писмо от него. През живота си Наталия рядко бе получавала писма и те никога не й бяха причинявали нещо лошо. Но въпреки всичко се вълнуваше ужасно.
„Наташенка! Сега, когато изминаха две седмици от твоето посещение, започнах да осъзнавам, че бях груб с теб. Прости ми, скъпа. Навярно трябваше да се държа по друг начин и да прекараме тези три часа така, че да ни е приятно после да си ги спомняме. А аз си спомням само твоите сълзи и обидените ти очи. Моля те още веднъж да ми простиш.
— Много се надявам, че правиш всичко, което е нужно за моето освобождаване. Повтарям ти — не жали парите за нищо, защото свободата все пак е по-скъпа. Ако е необходимо, продай къщата извън града и едната от колите, ти имаш всички пълномощия да го направиш. Сигурен съм, че вие с Николай Григориевич ще успеете да направите всичко както трябва, ако се постараете.
— Дръж се, скъпа моя, разбирам, че ти е трудно, но се дръж. Когато отново бъдем заедно, ще ти се отблагодаря за всичко, което си била принудена да понесеш.“
Сълзите се търкаляха по бузите й, стичайки се в трапчинката под шията й, гъделичкаха кожата й, но Наталия не ги забелязваше.
„Боже мой, Женя се тревожи за мен, съчувства ми и никакви оплаквания! Сякаш на мен ми е по-лошо и по-тежко, отколкото на него. Каква огромна сила на духа! — помисли си с възхищение тя. — Освен това се готви да ми се отблагодари за всичко, което съм направила! Не, няма прошка за това. Няма и не може да има. Но нима знаех кой е Женя? Нима можех да допусна, че е толкова силен, издръжлив, горд… Лъжеш — прекъсна се сама, — ти всичко знаеше прекрасно. Именно затова толкова дълго не можа да се омъжиш за него. Ти просто не можа да се справиш с него, защото е силен, независим и абсолютно не се нуждаеше от теб. Когато беше тук, до теб, тези качества ти пречеха и ти ги мразеше. А сега те те възхищават. Какво става с теб, Наталия? Аз го обичам! — с ужас осъзна тя. — Обичам го! Господи, какво да правя сега?!“
В два часа Стасов излезе от офиса, защото трябваше да вземе Лиля от училище и да я откара вкъщи. По принцип тя беше самостоятелна и дългия път от „Соколники“, където се намираха апартаментът на Маргарита и училището, до „Черьомушки“, където живееше Стасов, благополучно и нееднократно бе изминавала сама. Но на него много му се искаше да я посрещне. Бащиното му сърце тревожно се свиваше при мисълта за това какви опасности могат да сполетят едно деветгодишно дете в големия град. Пък и беше сигурен, че Лиля ще се зарадва да го види пред училището.
— Тате, днес ми окачиха един банан — спокойно съобщи тя, сядайки в колата. — По физкултура.
— Банан? Това двойка ли означава?
— Аха.
— Защо?
— Забравих си спортната униформа.
— Не бива така, Лиля — укорително рече Стасов. — Как може да си такава забравана?
— Мама ме приготви набързо — поясни делово момиченцето. — Затова забравихме да я сложим.
— Преди завръщането на майка ти ще имаш ли пак физкултура?
— Ще имам, в петък. А след това в понеделник и сряда.
— Да го вземат дяволите! За какво мислехте с майка си, когато приготвяхте чантата ти? Ще се наложи да ходим в магазина и да ти купим нова униформа.
— Тате, а може би ти ще напишеш бележка на учителката? — плахо попита Лиля. — Защо да си харчиш парите, мама ще се върне след седмица.