— Сигурно сте прав — отново кимна Настя. — Извинете ни за безпокойството. Всичко най-хубаво.
Отново се върнаха в колата.
— Как е предчувствието ти? — обърна се тя към Стасов. — Говори ли ти нещо или си мълчи като нямо?
— То мисли.
— Добре, тогава напред към поликлиниката.
В Москва пристигнаха към два часа и Настя го помоли да я откара до архива, за да изпълни обещанието си, което му бе дала снощи.
— Ще ти телефонирам довечера и ще ти разкажа за делото на Досюков — каза му, преди да слезе. — Как ти е предчувствието? Нищо ли не измисли?
— Нищо — призна си Стасов. — Но то ще се постарае.
Соломон Яковлевич Зафрен, доктор на филологическите науки, академик и автор на многобройни научни трудове, изглеждаше като току-що излязъл от дебелите корици на старинен роман. Дребен, сухичък, сивобрад, с очила с дебели стъкла, зад които весело святкаха остри очички, той приличаше на човек без възраст, макар на Олшански да му бе добре известно, че е осемдесет и четири годишен. Въпреки всичко, Соломон Яковлевич беше в отлично здраве и не възнамеряваше да прекратява научно-педагогическата си дейност поне в най-близкото обозримо време. Академикът въобще не се впечатляваше от сериозността на учреждението, където в момента се намираше, непрекъснато се шегуваше и пускаше изискани комплименти по адрес на седящата срещу него Светлана Параскевич.
— Соломон Яковлевич, какви материали трябва да ви предоставим, за да можете да направите квалифицирано заключение? — попита го Олшански.
— Уважаеми, аз съм правил такива експертизи десетки пъти, но основно по текстове на вече поминали се автори, които не можеш да ги попиташ за нищо. С установяване на авторството на живи и здрави субекти ми се е налагало да се занимавам само няколко пъти. Но всеки път това беше невероятно смешно. И при това, нито веднъж не ми се е налагало да видя автора на живо. А когато става дума за такава очарователна жена, аз дори не мога да си намисля веднага какво да я помоля, освен може би да ми прави компания през дългите зимни вечери.
— Соломон Яковлевич — с лек упрек произнесе следователят, стараейки се да не се усмихва.
— Да-да, уважаеми, да пристъпим към работа. Към какъв тип принадлежат произведенията, чието авторство се оспорва?
— Любовни романи — отвърна Светлана.
— Време на действието?
— Съвременни. Събитията стават през периода от хиляда деветстотин осемдесет и девета година до наши дни.
— Място на действието?
— Москва, Петербург… Накратко, в градска среда.
— Значи градски романс, разбирам — закима академикът. — Пасторалите не ви ли привличат?
— Не, пиша само за града.
— Превъзходно, превъзходно. Тогава ще ви помоля да ми представите съчинение на следната тема. Съвсем немлад академик, бих казал, стар академик като мен, провежда експертиза на млада и красива жена като вас. В процеса на провеждане на експертизата между тях избухва и запламтява с ярки пламъци някакво чувство, което героите възприемат и оценяват съвършено различно. Поради това възниква колизия. Бихте ли могла да напишете за това разказ от двайсет-трийсет страници?
— Не знам — поклати неуверено глава Светлана. — Никога не съм писала разкази. Бих могла да напиша роман, но разказ…
— Е, нямаме време да ви чакаме, докато напишете роман. Тогава ще постъпим по следния начин: вие ще напишете проспект за роман, ще маркирате характерите на основните персонажи и развитието на сюжетните действия. И ще напишете два епизода изцяло. Единият — най-напрегнатото обяснение на младата жена с академика, другият — финален, с който трябва да завърши романът. Това би трябвало да е напълно достатъчно, за да мога да определя идентичността на авторството. Докато вие съчинявате, аз ще прочета някои ваши произведения. Колко време ви е необходимо, за да изпълните моето задание?
— Три-четири дена. Може би седмица…
— Но не повече?
— Не. Една седмица ще ми стигне.
— Превъзходно, превъзходно — развесели се от нещо академикът. — За една седмица тъкмо ще успея да се запозная с вашето творчество, ако то, разбира се, е ваше. Константин Михайлович, устройват ли ви такива срокове?
— Устройват ме. А вие колко време ще пишете заключението си?
— Ех, уважаеми, на моята възраст не бива нищо да се прави дълго, защо винаги съществува опасността да закъснея за собственото си погребение. Основното време ще отиде за анализиране на текстовете. А да го напиша, не е проблем. Много ли ви е спешно?