— Да го вземат мътните този надарен плиткоумец. Само че е жалко, когато природата толкова неразумно е разточителна в своята милост. Защо е надарила с поетичен талант толкова ограничено и нискочело същество? Но да се върнем на нашето ефимерно създание. Представяте ли си как ще проведа експертизата?
— В общи линии. Контентен анализ, честота на повторяемост на определени думи, словосъчетания, инверсии. Прав ли съм?
— Почти, уважаеми. Такава експертиза точно наполовина е математика, а другата половина си е чиста вкусовщина. Трябва да съм сигурен, че вие ясно разбирате това. Едно е, когато ми носят стихотворение и твърдят, че това е ранният неизвестен Лермонтов. Да допуснем, че съм сгрешил, не съм разпознал перото на гения и давам заключение, че е имитация. Да, в руската литература ще има едно стихотворение на Лермонтов по-малко. Но това не е смъртоносно и няма да донесе на никого осезателна вреда. Вероятно на мен като филолог и познавач на литературата не ми отива да разсъждавам по този начин, за мен всяка трохичка от творческото наследство на гения трябва да бъде безценна. Но аз, уважаеми, съм достатъчно стар, за да разбирам, че освен литературата на този свят има и други, не по-малко важни неща, като например интересите на правосъдието. И съвсем друго е, когато става дума за жив човек и от моето експертно заключение зависи неговата съдба. Тук цената на грешката вече е друга. Затова искам да ви попитам каква степен на доказаност се изисква от моите изводи, за да не опропастим ние с вас живота на прелестната Светлана Игоревна?
— Въпросът е сложен, макар и абсолютно уместен.
— И какъв е отговорът?
— Нямам отговор. Хайде да се договорим така, Соломон Яковлевич. Ако у вас не възникне никакво съмнение относно авторството на Светлана Игоревна, прекратяваме дотук. Ако пък имате съмнения, ще повторим експертизата. Ще назначим други експерти, може би ще й предложим да напише още нещо и ще проведем втората експертиза чрез комисия. Трябва да ви е ясно, че заключението на експерта все още не е истина от последна инстанция. То е просто факт, същият като много други, и следователят ще мисли какво да прави с този факт, как да го оцени, каква тежест да му придаде. Така че отговорността за грешката няма да легне само върху вас, но и върху мен. И в по-голяма степен върху мен. Успокоих ли ви?
— До известна степен. Е, позволете да се сбогувам. Страхувам се, че моето момче скучае в колата.
— Все още ли ви кара вашият внук?
— Правнук, уважаеми, вече порасна правнукът ми. Малкият негодник получи шофьорска книжка тази година. Ако наесен не влезе в института, ще отиде в армията и тогава пак ще се наложи да впрягам внука.
Олшански излезе заедно с академика и го изпрати до колата му. Зад волана действително седеше „младият негодник“, забил нос в някаква дебела книга.
— Вашето момче не скучае — с усмивка отбеляза Константин Михайлович. — Напразно се безпокояхте.
— Е, уважаеми — скърцащо захихика Зафрен, — това е само видимост. Той чете Плутарх, „Успоредни животописи“, готви се за приемни изпити. Но да зазубря сух академичен текст, му е скучно и предпочита всичко да му обяснявам и разказвам „сдъвкано“, а той през това време да си лежи по гръб на дивана. Твърди, че слухово възприемал по-добре. Какво искате от днешното поколение! От тях никога няма да израснат енциклопедически образовани учени, каквито имаше по мое време. Как го беше казал един известен писател? Те са лениви и нелюбопитни. Ще ми се наложи по пътя да му разкажа за диктатурата на Сула.
Олшански постоя на тротоара, загледан в отдалечаващата се кола на академик Зафрен. „Прав е старецът — мислеше си той, — нашите деца вече са станали дотолкова различни, че е невъзможно да бъдат разбрани. Прекалено бързо се променя всичко. Преди четиридесет години пропастта между бащи и деца не беше толкова огромна и непреодолима, а сега нашите деца ни изглеждат хора като от чужди планети.“
Почувства, че замръзва само по сако на петнадесетградусовия студ, зиморничаво сви рамене и се върна в кабинета си.
Галина Ивановна Параскевич погледна часовника с раздразнение. Съпругът й все още не се бе прибрал, въпреки че беше обещал да не закъснява. До Нова година оставаха броени дни и сигурно го бяха налегнали отчетите в службата, но редът трябваше да се спазва. Щом като ще закъснява, би могъл да я предупреди, да й каже предварително. Галина Ивановна цял живот бе живяла по разписание, съставено от самата нея, и не понасяше, когато това разписание бе нарушавано от когото и да било. В очакване мъжът й да се върне от работа в определения час, тя приготвяше вечеря и се ядосваше, че храната ще изстине.