В осем часа не издържа и позвъни на Владимир Никитич.
— Разбира се, ти все още си висиш в службата! — заяде го веднага.
— Галочка, но ние готвим отчета… — започна да се оправдава той.
— И аз имам отчет, но както виждаш, намирам възможност да свърша всичко навреме, за да ти приготвя вечеря. Бих могла да си седя спокойно пред телевизора, вместо да се мотая из кухнята!
Галина Ивановна трясна слушалката, без дори да запита съпруга си кога ще благоволи да се завърне в домашното огнище. Обходи с критичен поглед кухнята и се убеди, че наоколо цари стерилна чистота. „Трябва да изхвърля боклука, преди да си облека пеньоара“ — мина й през ума.
Взе кофата, наметна си старото палто и тръгна към двора, където се намираха контейнерите за смет. Сградата беше стара и без сметопровод, но Галина Ивановна бе свикнала да слиза с кофата от шестия етаж и това не й тежеше.
Когато се приближи до контейнерите, остави кофата на земята и започна да вдига тежкия метален капак. Той беше студен и, както обикновено, отвратително мръсен, но Галина Ивановна предвидливо си бе сложила старички ръкавици, за да не си цапа ръцете и да не прихване някаква зараза.
Когато капакът беше вдигнат до половината, тя изведнъж съвсем ясно чу тихия скъп глас:
— Мамо.
Отново й се причуваше Льонечкиният глас. Наскоро Галина Ивановна бе посетила една гадателка и тя й бе казала, че духът на Льоня ще й се явява дотогава, докато не се навършат четиридесет дни от смъртта му. Четиридесет дни духът на невинно погубения витаел по този свят, наблюдавал какво правят неговите близки след смъртта му, предпазвал ги да не ги обиди и нарани някой, възползвайки се от кончината му.
— Мамо — дочу пак. — Защо ме измъчваше? Какво направи с мен?
Галина Ивановна разтвори пръсти и капакът на металния контейнер падна с грохот. Почувства как сърцето й лудо заби и й стана трудно да диша. Но трябваше да се стегне, трябваше да преодолее изкушението да му отговори и да завърже разговор. Него го нямаше, тя със собствените си ръце бе поставила последния букет цветя върху ковчега му, бе целувала студеното му чело, бе галила студените му пръсти чак до мига, когато затвориха ковчега и той се отправи натам, където пламтеше всепоглъщащият огън.
Какво говореше той? За какво питаше? Нима го бе измъчвала? Още от самото му раждане се бе старала да го възпита като достоен, честен, трудолюбив. Искаше нейното момче да е най-доброто и бележките му в училище да са само отлични. Не му спестяваше нищо, за да не израсне разглезен, строго го наказваше и за най-малките бели, за най-невинната детска лъжа, а когато получаваше бележки, по-ниски от „отличен“, сядаше заедно с него над учебника и не го пускаше да играе дотогава, докато Льоня не й демонстрираше безупречни знания на правилата, формулите или параграфите. Постоянно ходеше при учителите и ги молеше да изкарат на черната дъска сина й и да го изпитат върху материала, по който е получил ниска оценка. И толкова се гордееше, когато Льонечка влезе в университета още от първия път и без никакви връзки. Защо й говореше, че го е измъчвала? Защо постъпваше по този начин?
Галина Ивановна излезе от вцепенението си и осъзна, че се бе облакътила върху капака на боклукчийския контейнер и плачеше. Още не беше много късно, покрай нея през двора минаваха хора, но никой не й обръщаше внимание, никой не я попита какво се е случило и не се ли нуждае от помощ. Това я накара да се почувства още по-нещастна и по-самотна. Докато Льонечка беше жив, бе била нужна на него. А сега никой не се нуждаеше от нея. Стара, не съвсем здрава жена, мрачно доживяваща никому ненужния си живот…
За пръв път от шест години брак Светлана Параскевич повиши тон на мъжа си.
— Как можа?! — крещеше му. — Не се ли пръсна сърцето ти, като гледаше как плаче майка ти?!
— Нека си плаче — отвръщаше той, усмихвайки се със своята нова усмивка — студена и жестока. — На нея й е полезно. Нека поне веднъж се замисли в какво е превърнала живота ми. А после пък нека да помисли как се е отнасяла с теб.
— Престани! Откъде се взе у теб тази злоба, Льоня?! Какво се е случило с теб? Нима в теб не е останала нито капка жал към майка ти? Не я измъчвай, умолявам те! Малко ли ти е това, което направи с Людмила? Не ти ли стига смъртта й? Нима искаш да докараш и майка си до инфаркт?