Светлана се поддаде на магическото очарование на думите му, както се бе поддавала винаги. Тя винаги бе му вярвала, Леонид за нея беше най-добрият, най-талантливият, най-любимият. Единственият. Беше готова да му прощава всичко.
Но в същото време чувстваше, че тази готовност за всеопрощение се бе пропукала. Едно бе да прощава на мекия, слаб, добросърдечен и толкова надарен писател и съвсем друго — да прощава на човек, от когото при всяко движение се излива навън злоба, отмъстителност, жестокост. Всичко това бе било потискано — тук той беше прав — от майчиния му авторитет, изискващ синът й да бъде „най-най-най“. А сега, когато Галина Ивановна нямаше повече власт над него, то бе започнало да се надига и да излиза като втасало тесто. Никога повече Галина Ивановна нямаше да му потърси сметка за постъпките, нямаше да го поучава, да го критикува, да го принуждава да бъде мил, приветлив, добър и грижовен. Дали Леонид осъзнаваше какъв силен и суров контрольор бе била за него майка му? Сигурно го осъзнаваше, защото инак не би се стремил така към свободата, за да се откъсне от този сковаващ контрол. Но разбираше ли, че свободата не може и не бива да бъде безгранична, че тя не означава безнаказаност и зелена светлина да отмъщава за всичко и на всички?
Светлана изглежда имаше отговор на този въпрос. Но сега никак не й се искаше да го дефинира. И не го дефинира. Засега…
На Ирина й харесваше да посещава супермаркетите. Още като малко момиченце, гледайки в западните филми как жените се разхождат с колички за продукти между огромните стелажи, отрупани с разнообразни стоки в пъстри опаковки, тя мечтаеше за времето, когато точно така ще броди по магазините и ще пазарува за своето семейство. Именно за семейството си, а не само за себе си. И ето че детската й мечта се бе сбъднала.
Приближи се към щанда за сокове и започна да си избира от доматените. На рафта бяха подредени картонени опаковки с четири различни вида сокове от домати и Ирина замислено започна да изучава названията на фирмите и цените, за да не сгреши в избора си.
Изведнъж зад гърба й се раздаде радостен възглас:
— Ирина! Каква среща!
Почувства как гърдите й мигновено се вледениха. Обърна се бавно и видя млад мъж — типичен „нов“ руснак — в разкопчано кожено яке с вълнена подплата, умерено небръснат и с нахални очи.
— Моля? — произнесе тя, стараейки се да вложи в гласа си колкото се може повече неподправено недоумение.
— Ира, ти какво, не ме ли позна?
— Извинете, но сигурно грешите.
— Я остави!
Младежът с фриволен жест я притегли към себе си и дори направи опит да я целуне по бузата. Ирина рязко се отскубна и отскочи от него, като едва не се блъсна в рафта.
„По дяволите, какво да правя?!“
Кой трябваше да познава този тип? Тя самата, бившата професионална проститутка Ира Новикова, или онази другата Ирина — уличницата любителка?
— Хей, Ира! — искрено се изуми небръснатият. — Наистина ли не можеш да ме познаеш? Забрави ли ме?
— Повтарям ви, че се припознавате — бавно изрече Ирина, едва помръдвайки устни.
— Но ти се обърна, когато те нарекох по име. Ирина ли си?
— Да, казвам се Ирина. Но ви виждам за първи път.
Тя се вкопчи в количката си и се втурна към касата. Младежът не я последва, но Ирина с гърба си усещаше погледа му. Пръстите й трепереха така, че не можеше да отвори портмонето си.
— Гражданко, мърдайте по-бързо — развика се някаква лелка от опашката. — Спят в движение, какво поколение се навъди само…
— Извинете… — измърмори под носа си Ирина, трескаво вадейки банкноти и не можейки да разбере каква е сумата, която трябва да заплати.
От страх въобще не бе в състояние да се съсредоточи. Пред очите й всичко беше като в мъгла и единственото нещо, което й се искаше в момента, бе да си плюе на петите и да избяга.
След като прехвърли закупените продукти в чантата си, излезе с вдървени крака от супермаркета на улицата, но не успя да измине и сто метра, когато младият мъж отново се появи. Този път беше настроен по-агресивно и веднага я хвана за ръката.
— Дай да ти понося чантата в името на старото ни приятелство.
— Оставете ме на мира! — нервно отвърна Ирина и отчаяно стисна дръжките.
— Ирка, ти съвсем ли си се чалнала? Аз съм Гера, Герман. Нима толкова съм се изменил само за година и нещо?
В гърдите й избухна злоба, примесена с ужас и отчаяние. Съвсем не можеше да проумее кой е той и коя Ирина е разпознал. Не помнеше нито лицата на партньорите си, нито имената им, с изключение на няколко постоянни клиенти, които нееднократно бяха ползвали услугите на Ринатовите момичета. Но този може би изобщо не беше от тях, а от многобройните познати и любовници на онази Ирина?