Ирина мълчаливо влезе в колата, проклинайки се за глупавата си постъпка, която заплашваше да й навлече големи неприятности. Герман настаниха на задната седалка и единият от милиционерите седна до него. Тя почти физически почувства как пламтящият му от злоба поглед изгаря тила й.
В милиционерския участък нещата се влошиха. Старши лейтенантът с изпито лице и болнави очи не хареса Ирина още от пръв поглед — или въобще не понасяше жени, или неговата неприязън се разпростираше върху тези със скъпите кожени палта. Симпатиите му веднага бяха спечелени от Герман, в когото вероятно той видя нещо като сродна душа.
— Не е хубаво — поде, взирайки се в Ирина с нескрито презрение. — Защо така злепоставяте своя познат и му причинявате неприятности? Щом като имате конфликтни отношения, трябва да си ги изяснявате мирно и тихо, а не пред очите на народа и при това да привличате вниманието на милицията. Всичко може да се случи между двама души, може вие да сте виновната страна, а вместо да се разберете с него, веднага викате милиция. Не е красиво.
— Между нас няма никакви лични отношения — за кой ли път вече повтори Ирина. — Аз не познавам този човек. Не съм го виждала никога. Той започна да ми досажда в магазина, после на улицата, хващаше ме за ръката, не ми даваше да мина.
— Откъде тогава му е известно името ви?
— Не знам. Припознал се е, взел ме е за някоя друга. Може би тя също се казва Ирина. Просто съвпадение.
След първата вълна от ярост и страх сега я сковаваха странно вцепенение и безразличие. Ирина монотонно повтаряше едно и също, мислейки си само дали ще успее да приготви обяд за Сергей.
— Ще проверим припознал ли се е, или не — заплашително рече старши лейтенантът. — Сигурно ще се окаже, че не сте никаква жена на депутат. Да не си мислите, че сте ни изплашила с мъжа си? За нас няма разлика дали е депутат или пияница.
Той покани Герман в стаята си и ободрително му намигна.
— Та коя, казвате, е тази гражданка?
— Тя работи в кабинета за масажи „Атлант“.
— Къде се намира този кабинет?
— На „Пресна“. Не помня името на пресечката. Близо е до магазин „Олимп“.
Старши лейтенантът се пресегна за някакъв дебел справочник, прелисти го и удовлетворено изхъмка.
— Ей сега ще го намерим, не се вълнувайте.
Вдигна слушалката и набра някакъв телефонен номер.
Ирина тъпо очакваше кога най-сетне ще свърши всичко това. „Нищо страшно няма да се случи — говореше си мислено, — не може да стане нищо страшно. Просто трябва да потърпя. Скоро ще му дойде краят и ще си отида вкъщи…“
— Слушай, масажисткият кабинет „Атлант“ на твоята територия ли е? Да? И какво е това, поредният бардак? Аха, ясно. Кой е главен там? Ринат Вилданов? Не, не съм го чувал. Имам си ги такива с купища. Слушай, а намира ли ти се списък на момичетата? Я погледни за Ирина…
Старши лейтенантът се обърна към Герман.
— Как е фамилията й?
— Или Новикова, или Новицкая — нещо от този род…
— Новикова или Новицкая — повтори милиционерският началник в мембраната. — Аха, чакам.
Той със скучаещо изражение се взря в прозореца, докато невидимият му събеседник колега търси списъка на момичетата, работещи за Ринат.
— Какво? Сигурно ли е? Да не грешиш? Ах, мамка му… И какво? Чисто? Добре, бъди здрав.
Старши лейтенантът затвори апарата и съчувствено погледна Герман.
— Някаква грешчица е станала, млади човече. Вашата позната Ирина е умряла преди няколко месеца. Натъпкала се с наркотици и се обесила. Излиза, че наистина сте се припознал.
Ирина веднага стана и закопча кожуха си.
— Мога ли да си вървя? Убедихте ли се най-сетне, че ви казвам истината?
— Вървете си — измърмори старши лейтенантът, без да я поглежда.
Чантата изведнъж й се стори ужасно тежка. Бавно вървеше към къщи и си повтаряше: „Аз умрях преди няколко седмици. Натъпках се с наркотици и се обесих. Аз умрях. Умрях…“
Петнадесета глава
Дълго не можеше да реши дали да разкаже на Сергей какво й се бе случило този ден. Когато привърши с готвенето на обяда, беше едва пет часа, а той беше казал, че ще се върне около девет. За да вземе решение, й оставаха четири часа. Отначало й се струваше, че ще е по-добре да си премълчи, за да не го тревожи. В края на краищата, всичко й се бе разминало, нямаше как да не й се размине. И ако пак й се случеше нещо подобно, крайният резултат щеше да бъде същият. Нищо страшно не беше станало. Не й бе нито за пръв, нито щеше да й бъде за последен да преживее два неприятни часа.