— Позна те? — пребледня Сергей Николаевич. — И какво стана?
— Нищо, Серьожа. Аз се престорих на възмутена светска дама, постарах се да привлека върху себе си вниманието на милиционерите и накрая дружно всички се оказахме в участъка.
— В милицията?! — ужасен попита Берьозин. — А после?
— После милиционерите направиха справка и популярно обясниха на онзи тип, че се е припознал, защото аз съм умряла. Само да му беше видял муцуната! Серьожа, знам, че много се страхуваш, че при нас няма да се получи, че ще сбъркам в нещо, че ще кажа или ще направя нещо не както трябва. Аз също се боя. Ние с теб почти никога не говорим за това, сякаш не искаме да викаме дявола, но знам, че то е непрекъснато в мислите ни. Винаги съм се страхувала от две неща — първо, че няма да успея да заприличам на твоята Ирина, и второ, че няма да се овладея, ако срещна някого от своите познати. Диана Лвовна забеляза, че Ирина малко се е поизменила външно, че е погрозняла, но не се усъмни, че аз съм тя. Удаде ни се да излъжем Диана. Твоите приятели, които цяла седмица ни гостуваха — също. Тук много помага историята с моята болест и катастрофата. Но непрекъснато се страхувах, че няма да успея да излъжа моите познати. Разбираш ли за какво ти говоря? Страхувах се, че ако срещна познати хора, особено такива, които се отнасяха добре с мен, няма да мога да се престоря, че не съм аз. Че ще си изтърва нервите, че ще пребледнея или почервенея, че ще им се хвърля на врата или нещо подобно. Ето че днес съдбата ме подложи на изпит и аз го издържах. Не загубих съзнание, не изпаднах в истерия, не казах нито една излишна дума, не пребледнях. Издържах всичко това и у мен се появи чувството, че ще преодолея каквато и да била ситуация, ще се изплъзна, ще се извъртя, но няма да те подведа. И от днес ти можеш повече да не се тревожиш по този повод…
Ирина направи пауза и взе тънкостенната си чаша с шампанско.
— Струва ми се, Серьожа, че при нас всичко става така, както сме го замислили. И искам да пием за това. Заслужава си.
През цялото време, докато произнасяше предварително подготвения си монолог, тя не погледна Берьозин. Кой знае защо, й бе някак неловко, имаше усещането, че лъже доверчиво дете. На пръв поглед целият този празник целеше Сергей да разбере, че тя се безпокои за него и за съвместното им начинание, но в действителност на Ирина й се искаше той да забележи колко е силна и твърда, че не е ревла и сополивка, а е негова истинска опора и надежден тил. Много й се искаше той да не се разочарова от нея.
След като вдигна чашата си, Ирина се овладя и най-сетне погледна съпруга си. Той седеше със скръстени пред гърдите ръце и не даваше никакви признаци, че ще се докосне до шампанското.
„Всичко пропадна — помисли си тъжно Ирина, — не отгатнах настроението му, не улучих ваксата и сигурно му изглеждам смешна и нелепа.“
— Сложи си чашата на масата — рече Берьозин и се надигна от стола.
Ирина остави шампанското върху снежнобялата покривка и отпусна глава.
— Стани, моля те — съвсем тихо произнесе Сергей.
Тя изненадано осъзна, че чува гласа му съвсем отблизо, и когато вдигна поглед, установи, че е застанал плътно до нея. Послушно стана и извърна лице към неговото. Досега нито веднъж не й се бе удавало да види очите му толкова отблизо.
Стори й се, че целувката се проточи цяла вечност. Това беше първата им целувка от толкова месеци познанство.
— Е, сега вече можем да пийнем — каза Сергей Николаевич и отстъпи крачка назад. — Да пием за нас.
Пиха шампанско прави и той пак я целуна. А после нещо се случи. Ирина не можа да разбере какво стана, но помежду им се възцари неловкост, която до самия край на вечерята не им се удаде нито да разсеят, нито да смекчат, нито да пречупят.
Берьозин се въртеше неспокойно в леглото. Сънят все не идваше и не идваше. Затова пък го гризеше почудата, примесена с лек страх. Той дълго и умело бе целувал Ирина, а тя му бе отвръщала нежно и страстно. Всичко би трябвало да е хубаво, но кой знае защо не бе било хубаво.
Тогава, застанал до празнично подредената маса, върху която се пенеше току-що разлятото в чашите шампанско, прегръщайки и целувайки Ирина, Сергей Николаевич изведнъж бе осъзнал, че не чувства нищо. Съвсем нищо.
„Защо? — питаше се уплашено през цялата вечер, поглеждайки към съпругата си. — Защо? Тя толкова ми харесва, толкова е умна, нежна, ласкава, прекрасна домакиня. Тя е добра й внимателна. Тя е красива. Отвръща ми така, като че ли й харесвам и не възразява да го правим. Защо тогава не изпитвам нищо? Това не е правилно, искам всичко да бъде както преди. Искам да я желая.“