— Ира, трябва да ти обясня… Едва ли ще се получи нещо при нас. Ти си много хубава, Ирочка, ти си забележителна, добра, но аз не мога… Непрекъснато в съзнанието ми е мисълта колко мъже са се възползвали от тялото ти, колко чужда сперма се е изливала в утробата ти. Разбираш ли ме?
— Да — тихо отвърна Ирина, без дори да се помръдне. — Но нима твоята жена не е била такава?
— Това е друго нещо. Не се обиждай, но аз я обичах, обичах я много, когато се оженихме. А когато от нея започнаха да изпълзяват всякакви гадости, когато започна да пие, да гълта таблетки, да се въргаля в леглата на случайни и неслучайни самци, аз въпреки всичко продължавах да я желая, защото сърцето ми помнеше колко силно съм я обичал. През последните години вече не бяхме близки, защото съвсем изгуби разсъдъка си и беше невменяема.
— Значи ти никога няма да можеш да ме любиш? Никога няма да ми простиш, че съм била проститутка?
— Какво говориш, Ира? От къде на къде ще ти прощавам или няма да ти прощавам? Пред мен ти не си виновна за нищо, не си ми направила нищо лошо, а точно обратното — помогна ми и продължаваш да ми помагаш, грижиш се за мен, поддържаш домакинството ми, посрещаш моите гости. Ти си ми съпруга, Ира. Ние двамата с теб измислихме това и с него ще си умрем. Вече не можем да променим нищо, пък и аз не желая никакви промени. Искам да бъда твой съпруг, да те виждам всеки ден, да се грижа за теб, да ям твоите възхитителни пирожки, да се хваля пред приятелите си и пред журналистите каква потресаваща жена имам. Искам да се хваля с теб, да се гордея с теб, да заспивам и да се събуждам до теб. Но не мога да направя най-важното… Извинява Ира, няма да мога.
— Но защо? Защо, Серьожа? Отвращавам ли те? Струвам ти се омърсена?
Берьозин мълчеше. Господи, какво би могъл да й каже? Да, тя му се струваше омърсена. Да, в съзнанието му непрекъснато светеше една червена лампичка, която му напомняше колко пъти утробата й се е разтваряла срещу фалосите на многобройните мъже, чиито имена не е знаела — пияни й агресивни мъже, отвратителни и вонящи, глупави и гнусни. И мисълта за това го парализираше. Единствената жена на света, към която изпитваше такава необяснима и огромна нежност, му се струваше мръсна, порочна, а тялото му отчаяно се съпротивляваше и не искаше да проникне в нея.
— Обичам те — неочаквано и за самия себе си произнесе той.
Рязко стана, без да дочака отговора на Ирина, и се прибра в стаята си. Още дълго не можа да заспи, ослушвайки се за стъпките й. Но така и не ги дочака.
Тялото на деветокласничката Таня Григориева към момента на откриването му бе пролежало около два месеца в мазата на сградата, намираща се на крайбрежната улица „Котелническая“. Родителите й не биваше да бъдат извикани за разпознаване на тленните останки, пък и никой не би могъл да ги погледне без спазми в стомаха. Добре, че наблизо бе останала ученическата й чанта, в която имаше надписани тетрадки. Момичето бе обявено за национално издирване по искане на родителите й, направено в края на октомври.
Юра Коротков понасяше зле вида на разлагащи се трупове, а ако те бяха на малки деца или на тийнейджъри, изпадаше в транс и почти не можеше да разсъждава. Само че сега липсваше друг изход и трябваше да се заеме с работа, а не да пролива сълзи, защото бе пристигнал на местонахождението на трупа заедно с дежурната група в три часа след полунощ и нямаше на кого да прехвърли това неприятно задължение.
Вонящият на пот и пикня скитник, напъхал се в това мазе да се постопли и поспи, който бе открил страшната „находка“, седеше на пейката пред сградата. Той целият се тресеше неудържимо и зъбите му звънко тракаха:
— Командире, да ти се намира нещо за пийване — бяха първите му думи, отправени към Коротков. — Много е ужасно.
— Потърпи, татенце — махна с ръка Юра. — И на мен не ми е по-малко ужасно. Откъде да ти намеря пиячка по това време?
— За намиране сам ще си намеря — отвърна скитникът, продължавайки да трака със зъби. — Само че нямам пари.
— Първо ще ти задам няколко въпроса, а след това ще ти дам за една бутилка. Става ли?
— Хайде, командире, питай по-бързо, че нали виждаш как ми подейства всичко това.
— Често ли се отбиваш в тази маза?
— Не, през този сезон ми е за пръв път. Смята се за лоша и не се пъхаме вътре, ако нуждата съвсем не ни подгони.