— Какво да се прави — въздъхна Стасов. — Не мога да отказвам на жени. Защо се смееш?
— Спомних си как Льошка ме караше да се засрамя, че съм те помолила да ме откараш до Чехов. Била съм безсъвестна нахалница, заради мързела си съм тормозела един много зает човек. Той самият щял да ме закара дотам. А представяш ли си какво би станало, ако го бях послушала? Знаеш ли, Стасов, когато си помисля на какво тънко косъмче от немислими случайности понякога виси детективската ни сполука, чак ми става страшно. Та нали, ако не бях тръгнала с теб, никога не бихме направили връзката между твоя свидетел и моя потърпевш. А съвсем сигурно е, че в нея има нещо. Само че не мога да се сетя какво би могло да е то. Цялата си глава преобърнах наопаки, но нищо не измислих. Е, какво, идваш ли с мен?
— Добре де, идвам, но след двадесет минути. Трябва бързо да реша един въпрос, да докладвам на шефа и тръгваме.
Стасов хукна да решава своя „един въпрос“, оставяйки Настя в кабинета си в компанията на двата телефона, вестника с кръстословица и нерешената главоблъсканица, в която се преплитаха раждането на Галина Ивановна Параскевич и свидетелските показания, залегнали заедно с другите в основата на обвинителна присъда по делото на Евгений Досюков.
В навечерието на Нова година в училището, където се бе учила Таня Григориева, беше тихо и пусто, защото беше започнала ваканцията. Директорът го нямаше, но Юлов успя да открие заместника му по учебната част.
— Андрей Григориевич ни напусна — със съжаление му съобщи той.
— Отдавна ли?
— Преди месец и половина.
— Представяте ли си какво става, когато някой учител напусне не само по средата на учебната година, ами и по средата на полугодието — в самия разгар на учебния процес? Кошмар. Но той имаше уважителна причина, така че се наложи да го освободим.
— И каква е тази причина? — заинтересува се Юлов.
— Болест. Представяте ли си, млад мъж, привлекателен — и ужасно кожно заболяване. Разбираемо е, че в такъв вид той не може да се появява в класната стая. Целият в бинтове, превръзки, мазила — ужас! Ако работеше с възрастни хора, това би могло да се пренебрегне, но децата са друго нещо, те са глупави и жестоки, не признават дефекти във външността. На Андрей му се наложи да си обръсне главата и заприлича на затворник. Лекарите казаха, че лечението му ще траело най-малко една година, а може и повече, затова той реши да напусне училището и да се опита да си намери някоя надомна работа, докато оздравее. Много жалко, много! Такъв талантлив педагог. Вие за Танечка ли искахте да си поговорите с него? Чух, че са я намерили. Всичко това е ужасно…
Андрей Турин живееше доста далеч от училището и когато Саша Юлов се добра до дома му, беше почти седем часа вечерта.
На позвъняването му дълго никой не отваряше, а след време прозвуча несигурен глас:
— Кой е?
— Старши лейтенант Юлов. Търся Андрей Георгиевич Турин.
Врата се разтвори широко и въпреки че Юлов беше готов за неприятна гледка, все пак изтръпна. Турин действително беше с остриганата нула номер глава и тя беше цялата покрита с отровнозелени петна. Освен това, когато преди два месеца Юлов се бе срещал с него, той имаше разкошна гъста брада, а сега лицето му беше гладко избръснато и наистина приличаше на криминален престъпник.
— Влезте — усмихна се смутено домакинът и неловко докосна темето си. — Видът ми е такъв, че не смея да се показвам пред хората. Сигурно ви е трудно да ме познаете.
— Е, не е чак толкова страшно… — великодушно рече Юлов, за да потисне собственото си неудобство.
Той последва Турин в дневната и се огледа. На бюрото имаше включен компютър, а наоколо бяха разхвърляни папки и книжа.
— Къде работите сега? Заместник-директорът на вашето училище ми каза, че сте искал да си намерите някаква надомна работа.
— Да, имах късмета да ме ангажират като редактор в едно издателство, а освен това съм и коректор по съвместителство. Бог не ме е лишил от грамотност, а сега тя е доста голяма рядкост. Дават ми материалите не само напечатани на машина, но и на дискета, така че аз редактирам текста, коригирам правописните грешки и предавам вече готовата работа. Ходя в издателството веднъж на две седмици, предавам материала и получавам друг. В моето положение това е най-добрият вариант. Знаете ли каква гадна болест ме сполетя! Да не ви дава Господ! Лекарствата миришат толкова отвратително, че сега не общувам почти с никого. Иначе се чувствам добре, но съм принуден да живея като затворник.