— Не съжалявате ли, че напуснахте училище?
— Как да ви кажа… — усмихна се Турин. — Не ми се ще да ви лъжа, а истината и самият аз не я знам. Бях привързан към учениците си и ми харесваше да бъда учител. Но в издателството печеля много повече. Просто несравнимо повече. Но стига сме говорили само за мен, нали сте дошъл по работа?
— Да, по работа — потвърди Юлов. — Намерихме Таня. За съжаление, тя е мъртва.
Турин отпусна глава.
— Разбира се — промълви тихо. — Беше глупаво да се надяваме на нещо, измина толкова време… Къде я намерихте?
— В мазата на една сграда, намираща се доста далеко от квартала, в който е живеела. Имам към вас молба, Андрей Георгиевич. Хайде да се върнем още веднъж към учениците, които са посещавали вашите факултативни занятия.
— Смятате, че го е направил някой от тях?
— Трудно е да се каже. Най-много ме интересува Генадий Варчук.
— Защо именно той?
— Защото Таня е намерена в мазата на сградата, в която живее дядо му. А през времето, когато е изчезнала, дядото не е бил в Москва и апартаментът е бил празен. Разбирате ли?
— Да, естествено… Главата ми не го побира…
Виктор Алексеевич Гордеев, по прякор Колобок, отдавна се бе убедил, че Нова година е най-лошият празник. В течение на много години, точно десет дни пред него, у Гордеев започваше серия от несполуки, която траеше приблизително до Кръстовден. След това нещата се нареждаха от само себе си, животът влизаше в нормалното си русло, привидно неразрешимите проблеми намираха долу-горе сносни решения, но по принцип отрязъкът от двадесети декември до деветнадесети януари винаги беше труден и пакостлив. Старателно планираните и разработени операции по неразбираеми причини се проваляха, хората, на които се възлагаха големи надежди, тъкмо по това време се разболяваха или отпътуваха нанякъде, кой знае защо престъпниците ставаха по-нагли и късметлии, а потърпевшите и свидетелите — опърничави и недоброжелателни. Вероятно всеки човек си имаше такъв период от годината, когато несполуките и неприятностите се групират особено тясно, струпват се накуп и се настъпват една друга по петите. При полковник Гордеев със завидно постоянство този период настъпваше около новогодишните празници.
Днес вече беше двадесет и девети декември, несполуките бяха в самия си разгар и настроението на Виктор Алексеевич не беше никак лъчезарно. А предстояха четири почивни дни, през които щяха да бъдат затворени всички държавни учреждения и организации. Това съществено затрудняваше работата на оперативниците, които, разбира се, не можеха да си позволят разкоша да не издирват престъпниците цели четири дни.
Настя знаеше, че началникът й е затънал в черната серия, и бе предупредила Стасов, че той понякога хапе. Но също толкова добре знаеше, че Виктор Алексеевич винаги спазва златното правило да не разваля настроението на своите подчинени, ако им предстои сериозна работа. Каква полза от работник, ако още от сутринта шефът му го е захапал зад врата? Ядът и раздразнението са лоши помощници и още по-лоши съветници, а наруганите от своя началник подчинени не горят от ентусиазъм за работа. Полковникът имаше още едно твърдо правило — да не чете публично „конско“. Всичко, което смяташе за нужно да каже на някой немарлив свой сътрудник, той му го казваше непременно и без да отлага, но само насаме. Гордеев твърдо вярваше, че хората не бива да бъдат обиждани, нито унижавани и само тогава могат нормално да бъдат ръководени.
Когато пристигнаха Каменская и Стасов, той бе извикал Юра Коротков, защото Коротков също отговаряше за работата по разследването на убийството на писателя Параскевич.
Съвещаваха се вече цял час, опитвайки се да свържат някак краищата на различните нишки, но не можеха да намерят никакви логични връзки. Настя през цялото време чувстваше, че в съзнанието й промъждуква някаква смътна мисъл, но не успяваше да я улови, преди тя да изчезне.
— Хайде да направим един малък експеримент — предложи накрая. — Трябва да повикаме някого от момчетата.
Гордеев й хвърли бърз поглед, но не я попита нищо и само вдигна слушалката на телефона. След минута в кабинета му влезе Миша Доценко, симпатичен черноок оперативник, най-младият в отдела за борба с тежките престъпления.
— Миша, напрегнете фантазията си — помоли го Настя, — и се опитайте да се вживеете в ролята. На вашата съвест тежи отдавнашен грях и изведнъж разбирате, че милицията се интересува от обстоятелствата, свързани по някакъв начин с този стар грях. Веднага след разговора си с милиционерския сътрудник вие звъните на човек, на когото вероятно много се доверявате, и го молите за съвет или за предположително обяснение относно действията на милиционерите. Към него се обръщате по малко име и на „ти“. Ще можете ли?