— Не знам — сви рамене тя. — Сигурно ще сме двамата с Льоша. Не ми се ходи никъде. Разбира се, бихме могли да гостуваме на моите родители или на брат ми, но едва ли ще се съберем за празниците. Станахме други хора, не сме вече такива, каквито са били родителите ни. Помня как, когато бях малка, у нас пристигаха компаниите на бащините и майчините ми приятели — по петнадесет-двадесет души. И непременно имаше украсена елха и стъклена топка, от която по цялата стая пробягваха разноцветни светлинни. Те умееха да се веселят, пееха песни, танцуваха. А нашето поколение израсна скучно и неконтактно.
— Да, така е — съгласи се Стасов. — На Нова година и моите родители винаги посрещаха много гости. А пък аз сега само си мисля как да прекарам една тиха вечер вкъщи и по-малко да общувам с хора.
— Сам ли ще бъдеш на празника?
— Татяна ще пристигне утре сутринта. Моята бивша благоверна е в командировка, така че Лиля сега живее при мен. Би било хубаво да остане и за Нова година. Но се страхувам, че Маргарита ще дотърчи от своята чужбина.
— Излиза, че четири дена не мога да очаквам помощ от теб — обречено констатира Настя, докато слагаше кафе и захар в чашите. — Жалко, толкова разчитах на теб.
— Извинявай — разпери ръце Владислав. — Но влез ми в положението, не съм виждал жена си два месеца.
— Добре, младоженецо, от мен да мине. Вземай кафето, само че внимателно, защото чашата е гореща.
— Ти не се разстройвай — обади се Коротков, който с усилие потискаше смеха си, гледайки огорчението, изписано върху лицето й. — Ако цялата работа е в старата тайна, за четири дена тя няма къде да се дене.
— Може тайната и да е стара — възрази Настя, — но любопитството ми е ново, младо и пълно със сили. Ще ме изгризе до кости през тези четири дена. Да става каквото ще, сама ще се опитам.
Вратата се открехна и в стаята надникна Миша Доценко.
— Юра, викат те на телефона.
Коротков излезе, отнасяйки със себе си чашата горещо кафе.
— Слушай, що за странен младеж е този? — учудено попита Стасов. — Към Юрка се обръща на „ти“, а към теб на „вие“ и ти му отвръщаш, забелязах, по същия начин. Да не сте в конфликт?
— Няма такова нещо — разсмя се високо Настя. — Нашият Миша има някакво преувеличено трепетно отношение към мен, но не знам защо. Не само че се обръща на „вие“, а и ме назовава по име и презиме. Толкова години минаха, а нищо не мога да направя. Анастасия Павловна — и това само си знае. Затова и на мен ми се налага да му говоря на „вие“, инак е някак неудобно. Момчета го подкачат на тази тема, но на него не му пука. Упорит е като магаре.
— Аристократ — измърмори Стасов, отпивайки от кафето. — Нима все още ги има на този свят?
Настя пушеше, замислено вперила поглед в тавана, и не му отговори. Впрочем Стасов и не очакваше отговор, защото въпросът му беше чисто риторичен.
— Я хвани цигарата с палеца и показалеца си — внезапно я помоли той.
Настя послушно изпълни молбата му и го изгледа с недоумение.
— Хванах я. И какво сега?
— Ами дръж я така.
— Неудобно ми е. Не съм свикнала.
— Добре, извинявай, не ми обръщай внимание. Ще те откарам до вкъщи.
— Ако това не те затруднява…
Тя не успя да довърши изречението си, защото Коротков се върна и изражението му беше много озадачено.
— Обади се Саша Юлов — каза й, — във връзка с убийството на момичето. Помниш ли, сутринта говорихме, че трябва пак да побеседваме с учителя?
— Да-да, помня.
— Та виж каква е работата, Асенка. Саша току-що е бил у този учител. Има нещо странно. Сашка съвсем ясно си спомня, че преди два месеца Турин подробно и охотно разказвал за всички свои ученици, в това число за Таня и Гена Варчук. А за тези два месеца той, първо, се разболял и напуснал училището и, второ, не може да разкаже за децата нищо съществено. Извъртал, говорел общи лафове… Дяволска работа, с една дума. Не може за два месеца да забрави всичко.
— А от какво се е разболял?
— Според Сашка, от някакво кожно заболяване. Остриган бил нула номер и цялата му глава била на зелени петна.
— Случват се такива нещо — усмихна се Стасов. — Кожно заболяване на нервна почва. Особено често се случва на хора с нечиста съвест.
— Какво искаш да кажеш? — застана нащрек Настя.
— Нищо конкретно, защото не знам кого именно обсъждате. Просто казах, че това се случва. В нищо ли не подозирате този учител?