— Вече го подозираме — много сериозно отвърна Коротков.
Наталия се почувства зле още от сутринта. Не беше болна, но на душата й бе толкова тежко, както никога досега. През нощта й се присъни Евгений, беше така самотен и нещастен, че й се сви сърцето. Втурна се към затворническата колония. Пред административното здание, което неотдавна бе вече посетила, се бе събрала тълпа от хора и тя разбра, че с Женя нещо се е случило. Същият началник, с когото беше разговаряла, стоеше в центъра на тълпата, облечен в костюм на Дядо Коледа, и раздаваше подаръци. Наталия се досети, че това бяха подаръци, които осъдените предаваха на своите близки, намиращи се на свобода. Хората вземаха пакетите и пъстроцветните кутии и се разотиваха.
Накрая тя остана сама.
— А за мен? — обърна се към началника. — Аз съм Наталия Досюкова. Нима мъжът ми не ми е приготвил подарък?
Началникът не й отвърна нищо и започна да сваля маскарадния си костюм. Наталия с ужас видя, че лицето му е на Борис Красавчиков.
— Почакайте, не си отивайте — замоли му се. — Вие не ми дадохте подаръка. Аз съм Досюкова…
— На вас не ви се полага — отвърна й началникът Красавчиков.
— Защо?
— Защото пристигнахте много късно. Подаръци се дават само на тези, които са дошли навреме.
— Но аз не знаех. Пристигнах съвсем случайно, никой не ми е казвал, че трябва да идвам за подаръци!
— Тук трябва да се идва не за подаръци, а на свиждане със съпруга — сърдито отвърна той. — Който е дошъл на свиждане, за него има подарък.
— Но на мен ми е още рано за свиждане — промълви Наталия. — Аз бях тук съвсем наскоро, нима не ме помните? Ние имаме свиждане чак след три месеца, дойдох случайно, просто така… Поне ми кажете как е Женя.
Изведнъж лицето на началника се промени отново. Сега това не беше Боря Красавчиков, а Виктор Фьодорович.
— За какъв Женя става въпрос? — недоволно попита той.
— Досюков, Евгений Досюков, алинея сто и трета, осемгодишна присъда.
— Няма такъв — грубо отвърна началникът.
Той вече беше свалил костюма си на Дядо Коледа и сега стоеше пред нея в палто — точно такова палто, каквото носеше Женя в деня на неговото арестуване.
„Откраднал го е! — помисли си Наталия. — Женя го е сполетяла някаква беда и този началник е откраднал вещите му.“
— Как така няма?! — развика се тя. — Аз бях тук преди месец, имахме свиждане с него! Три часа! Той беше тук! Къде го дянахте? В друга колония ли го прехвърлиха?
— Казах ви вече — тук го няма. И въобще, Наталия Михайловна, вие пристигнахте прекалено късно. Аз знам всичко за вас, а вие се опитахте да ме излъжете. И Евгений знае. Затова той повече не желае да ви види.
Тук Наталия разбра, че това вече не е Виктор Фьодорович, а правозащитникът Поташов. Връхлетя я такъв ужас, че дори изгуби способността си да диша.
— Николай… Григориевич… — зашепна на пресекулки, защото въздухът отказваше да преминава през гласните й струни, — миличък, щом като вече знаете всичко… спасете Женя. Аз ще направя всичко, всичко ще си призная… Ще вляза в затвора, ако е необходимо, само ми го върнете…
— Късно е, Наталия Михайловна — рече Поташов, кой знае защо, тъжно и уморено. — Женя вече го няма. Умря от мъка, когато разбра какво сте направила.
Тя заплака и се събуди. Лицето й беше мокро от сълзи, а сърцето й се бе свило от притисналата го гнетяща тежест.
Цял ден мисли за Женя, за това как той очаква помощ от нея, как вярва, че ще успее да докаже невинността му. Горд, силен, не падащ духом, властен. Но какво бе направила?
Привечер отчаянието й стана непоносимо и Наталия позвъни на Виктор Фьодорович.
— Случило ли се е нещо? Неприятности? — вежливо се поинтересува той.
— Не-не, нищо не се е случило. Но трябва да поговоря с вас.
— Е, добре — въздъхна Виктор Фьодорович. — Вървете на онова място, където се срещнахме миналия път. Помните ли го?
— Помня. Тръгвам след пет минути.
— Не вземайте колата — посъветва я той. — Днес пътищата са много лоши, има поледица и видимостта е отвратителна.
— Да, ще пътувам с метрото.
Наталия се облече бързо и почти бегом се втурна към метростанцията. Беше толкова свикнала с мисълта, че Виктор Фьодорович може да разреши всеки неин проблем! Струваше й се, че след като си поговори с него, той ще я разбере, ще я подкрепи, ще й подскаже къде да отиде и към кого да се обърне, за да може Женя максимално бързо да излезе на свобода. Хукна надолу по ескалатора, защото той се движеше ужасяващо бавно, а двете минути, които й се наложи да престои на перона в очакване на влака, се проточиха най-малко два часа. Най-сетне се озова в безлюдната алея и видя пред себе си познатата фигура на Виктор Фьодорович нетърпеливо да се разхожда напред-назад.