— Виктор… Фьодорович… — поде на пресекулки, — не мога повече. Не съм допускала, че ще е толкова тежко.
— По-тихо, гълъбче, по-тихо. Успокойте се и карайте по ред. Какво се е случило?
— Нищо не се е случило, но разбрах, че повече не мога да живея така. Женя е там, зад решетките, а аз съм тук…
— Но това беше ясно още от самото начало — спокойно отвърна той. — Така беше планирано. Той — зад решетките, а вие — тук, свободна и богата. Какво сега не ви устройва?
— Всичко! — отчаяно възкликна Наталия. — Всичко не ме устройва. И не искам това. Не съм предполагала, че така страшно ще бъде.
— А какво искате? Можете отново да станете бедна и за това е нужно само да се разведете. Страхувам се, че съм престанал да ви разбирам, гълъбче.
— Нима нищо не може да се измисли, Виктор Фьодорович?
— Историята няма заден ход, както ви е известно. Което е направено, направено е. Смятам, че трябва да се успокоите и да си починете. Ще минат няколко дни и вие ще погледнете със съвсем други очи на ситуацията, уверявам ви. Имате най-обикновен нервен срив, не сте издържала на пренапрежението. Трябва само да се вземете в ръце, да си спомните колко унижения сте изтърпяла за годините, преживени с Евгений, и веднага ще ви стане по-леко. Нима той е достоен за вашите страдания, гълъбче? Самата вие сте ми разказвала колко грубо и жестоко се е държал с вас, как ви е гонил от къщи, когато сте проявявала прекалена настойчивост и сте искала да узаконите отношенията си. А Сега сте го съжалила?
— Аз го обичам — горчиво промълви Наталия. — Разбрах, че наистина го обичам. Какво да правя? Може би трябва да разкажа всичко на този частен детектив, когото наех?
— И какво? — вдигна вежди Виктор Фьодорович. — На какъв резултат разчитате, позволете да попитам? Евгений ще се озове на свобода, а вие — в затвора. Към това ли се стремите?
— Все ми е едно. Нека да е затвор, нека да е каквото и да било, само да го освободят! Той не бива да се намира там, не бива, не бива!
— По-тихо.
Той я хвана под ръка и бавно я поведе към далечния край на алеята.
— Не е необходимо да викате, гълъбче. Разбирам всичко, разбирам вашето състояние и щом като сте настроена толкова сериозно, хайде да обсъдим конструктивно нещата, а не емоционално. Ако намеренията ви са твърди, трябва да седнем и спокойно да анализираме всичко, за да изработим оптимална линия на вашето поведение. Сега ще отидем у дома, ще ви почерпя с хубав ментов чай и заедно ще помислим какво и как трябва да го направим, за да се окаже съпругът ви на свобода, като при това вие пострадате минимално. А още по-добре, да не пострадате съвсем. В края на краищата, това е нормално, когато паричните интереси отстъпват пред любовта. Нали така, гълъбче?
— Да! — горещо се съгласи Наталия, крачейки послушно до него.
Колко хубаво бе, че Виктор Фьодорович я разбираше! Не се бе съмнявала, че ще я разбере. И не беше се съмнявала, че той непременно ще намери изход от положението. Стана й спокойно и уютно. Изведнъж си спомни, че в детството си се страхуваше от тъмнината и ако й се наложеше да върви по тъмни улици или неосветени стълбища, умираше от страх и краката й омекваха. Затова пък, когато се прибереше вкъщи, изпитваше с нищо несравнимото сладостно чувство на покой, пречистване и радост, че опасността и този път е отминала.
— Ето че пристигнахме — рече Виктор Фьодорович, отваряйки пред нея входната врата на жилищната сграда. — Аз живея тук. Никога не сте ми гостувала, нали?
— А кучето? — изведнъж си спомни Наталия.
Виктор Фьодорович многократно й беше говорил, че имал кавказка овчарка, която абсолютно не понасяла чужди хора, хвърляла се на тях, лаела ги и дори искала да ги ухапе. „Щетите по чорапогащите и панталоните са гарантирани“ — бе се шегувал той.
— То е на вилата, жена ми го откара сутринта. Там ще прекараме почивните дни…
Седемнадесета глава
Ако през празничните дни престъпниците не могат да не извършват престъпления, а работниците от милицията не могат да си позволят да престанат да ги залавят, то точно по същия начин болните през тези дни не спират да боледуват, а бременните — да раждат. Затова родилният дом в град Чехов се стори за Настя напълно подходящо място за работа. Към него тя се отправи още сутринта на тридесети декември. Вагонът на електричката беше топъл и празен. Тя удобно се разположи в ъгъла с книжка в ръка и никак не й се излизаше от него. Искаше й се да пътува, да пътува…