— А спомняте ли си доктор Пригарин?
— Че как няма да го помня! Него тук го помнят всички. Забележителен лекар, работеше с душа и сърце, не си жалеше силите и времето. Виктор Фьодорович го ценеше много.
— Те бяха ли приятели?
— Как да ви кажа… Сигурно са били. Но само така, по време на работа. Да са си ходили семейно на гости май не се е чувало. А защо ме питахте за Владимир Петрович?
— Просто ми беше любопитно. Вашият нов главен лекар ми говори толкова много за него.
Докато беседваха, Екатерина Егоровна ловко прехвърляше папките и журналите, подредени по само на нея известна система върху полиците.
— Ето — подаде на Настя три журнала. — Това е, което ми поискахте. Със себе си ли ще ги вземете?
Предложението беше съблазнително, но Настя навреме се възпря. Тя прекалено добре знаеше какво се случва понякога с документи, иззети с нарушение на правилата. А според тях изземването трябваше да се оформи официално, като предварително се получи разрешително от следователя и се поканят поемни свидетели. Настя нямаше разрешително. И ако от всичко това се получеше нещо и работата стигнеше до адвоката, то от всяко процесуално нарушение можеше да израсне огромен неповратлив слон, качвайки се върху гърба на който обвиняемият спокойничко би могъл да се прехвърли в категорията на свидетелите. Така че сега й се налагаше да преснеме всичко и ако в записките откриеше нещо интересно, да се върне тук и да вземе журналите, спазвайки стриктно процесуалните изисквания.
— Не — поклати глава, — няма да ги вземам. Ще преснема отделни страници и ще се постарая да не ви задържам дълго. А журналите ще си останат тук. Доколкото разбирам, те са в надеждни ръце.
Екатерина Егоровна се усмихна поласкана.
— Ами тогава да направя чай. Искате ли?
— Бих пийнала един с удоволствие.
Архиварката отиде в съседната стая, където се намираха котлонът и чашите, а Настя отвори първия журнал и се захвана за работа.
Още с влизането си в апартамента разбра, че Алексей е разтревожен.
— Асенка, при вас нещо се е случило — каза й, преди да я изчака да съблече якето си. — Първо те търси Коротков, после пък Гордеев. Помолиха да позвъниш веднага, като се прибереш вкъщи.
Настя се свърза с Юра Коротков.
— Планината от трупове расте — мрачно я информира той. — Днес по бюлетина премина мадам Досюкова. Ако мисля по същия начин като всички останали, то вече разследват жилището й. Открили са копие на договора й със Стасов и ще започнат да дърпат Вадим за нервните окончания.
— По дяволите! — изруга тя. — Може би това е друга Досюкова?
— Точно същата, Наталия Михайловна, живее на улица „Веснин“. Знаеш ли къде е сега Стасов? Няма го в дома му.
— Той има мобифон — учуди се Настя. — Би трябвало да се обади.
— Не се обажда.
— Очакваше сутринта да пристигне жена му от Петербург. Вероятно двамата са отишли някъде и не е взел мобифона, за да не го намерят.
— Аха, или обратното, никъде не са отишли, тъй като той вчера заяви на всеослушание, че не я е виждал от два месеца. Глупав младоженец. Трябва да го предупредим.
— А какво е станало с Досюкова?
— Лежи си с въженце на шията и не диша. Обитателите на сградата са я намерили на стълбището. Никой не я познава или поне никой не си признава, така че не се знае при кого е ходила и какво въобще е търсела там. Затова непременно трябва срочно да открием Стасов. Той е контактувал редовно с нея и напълно е възможно да знае кой неин познат или близък живее в този район. Обади се на Колобок, много е нервен и си му нужна за нещо. Подозирам, че иска да те попита какво да прави с Досюкова.
— Добре ще му звънна. Само че каква полза от мен…
Настя остави слушалката на апарата и се замисли. Защо всичко започваше да се разплита едновременно? Винаги се получаваше така: делото си стои на едно място, разтяга се като миналогодишна дъвка в устатата на беззъб жираф, а след това изведнъж мълниеносно се понася напред към развръзката си. И тогава не достигат нито времето, нито ръцете, нито мозъците всичко да се осмисли, всичко да се направи, като при това не се допуснат значителни пропуски и недоглеждания. Според добре известния закон за детективския късмет това по принцип се случваше по празниците или в почивните дни и — което беше особено неприятно — съвпадаше с вълната на престъпническата активност, когато върху криминалното следствие започваха да се сипят „нови постъпления“.