Настя въздъхна и набра номера на своя началник.
— Искам да разбера нужно ли ни е делото на Досюкова, или не — веднага хвана бика за рогата Виктор Алексеевич. — За нас тя не е „фигура“, можем да я отстъпим на окръжното. Но ако ти виждаш някаква връзка, ще отида при генерала. Само че трябва да знам какво да му кажа. Имай предвид, че ако не виждаш никаква връзка, а просто искаш да помогнеш на своя приятел Стасов, номерът ти няма да мине. И без Досюкова сме затънали до гуша в работа.
„Лесно е да се каже връзка! Един дявол знае само има ли я, или я няма. Нима човек може да се осланя на нюха си?“
— А на нюха мога ли да се доверя? — произнесе гласно.
— На чий?
— На моя. Не мога да кажа нищо съществено. Но го чувствам.
— На твоя може — великодушно й разреши Гордеев. — Та, какво да кажа на генерала?
— Завържете Досюкова за Пригарин. Кажете му, че Пригарин е при нас на разработване, а според неговите свидетелски показания е осъден съпругът на Досюкова и не е изключено между тях да е имало конфликтни отношения.
— Ти какво, караш ме да лъжа ли? Доколкото схванах от думите на Стасов, те дори не са се познавали.
— Е, това вие сте го разбрал, а генералът да го разбере, не е задължително.
— Ох, Анастасия, да имаше кой да те напляска. Къде се научи да лъжеш така? Какво добро момиче беше, пък какво е станало от теб!
— Виктор Алексеевич, вие четете ли нашите родни криминалета? — засмя се Настя.
— Само това ми липсваше — измърмори полковникът.
— Голям пропуск. Има един прекрасен писател, Николай Леонов, а той пък си има един забележителен герой, Лев Иванович Гуров. Та този същият Гуров на въпроси от рода на вашия винаги отговаря: „Станалото — станало“.
— Все се шегуваш, все ти е смешно. Ти впрочем къде се размотава половин ден?
— Ходих в родилния дом в Чехов. Заснех купища страници, сега ще проявя лентата и започвам да копирам. Между другото, намерих ви кандидат за „Виктор“.
— Кой е той?
— Бившият главен лекар на родилния дом, където е работил Пригарин. Виктор Фьодорович Лошчинин. И Виктор, и стар познат, и лекар. Пълен комплект.
— Бива си те — одобри Гордеев. — Браво, момиче. Не си пропиляла напразно времето си. Къде имаш намерение да проявиш лентата?
— Не знам, току-що се прибрах и дори не успях да хапна. Момчетата по местата си ли са?
— Който трябва, си е на мястото. Хайде, нахрани се бързо и идвай тук. А през това време аз ще потърся твоя Лошчинин.
Алексей спокойно прие известието, че неговата съпруга милиционерка ще прекара следобеда в службата си. В този факт нямаше нищо необичайно, защото Настя винаги работеше толкова, колкото е необходимо, без да поглежда нито часовника, нито календара. Пък и самият той беше същият работохолик, на когото му бе провървяло да превърне хобито си в любима работа и който бе готов да се занимава с тази работа от ранно утро до среднощ.
— Да те закарам ли? — попита я само.
— Не, по-добре ме вземи довечера, ако можеш — помоли го Настя. — Можем да навестим родителите ми. Мама вчера ми намекна за някакъв фантастичен пилаф.
— Можем — охотно се съгласи Алексей. — Ако, разбира се, не си заета до много късно. Още не съм опитвал пилаф в изпълнение на Надежда Ростиславовна.
— Ами така е — засмя се тя. — Ти повече си свикнал със знаменитите таткови пилета. Докато живееше в Швеция, мама съвсем е отвикнала от кухнята и сега постепенно влиза във форма. Затова бъди психически готов, че в продължение на няколко месеца тя ще ни гощава, меко казано, със странна храна.
— А какъв подарък ще занесем?
— Не знам — безгрижно сви рамене Настя. — Ще импровизираме нещо по пътя.
— Ася, не бива да си толкова лекомислена — упрекна я съпругът й. — Когато тръгнем, ако въобще тръгнем, всички магазини ще бъдат затворени.