— Стига де — с досада махна с ръка тя. — Вечно ми опяваш кое е правилно и кое не. Главата ми е пълна с трупове, а ти ме занимаваш с разни глупости. Все ще купим нещо, няма проблеми.
Алексей млъкна обиден и започна ожесточено да си реже пържолата. След като приключи със своята порция, Настя си наля кафе, запуши, замислено повъртя цигарата и я хвана така, както вчера я беше помолил да го направи Стасов. Беше й неудобно, пръстите й бяха свити непривично, а не свободно изправени, както беше свикнала.
— Какво ти става? — изненада се Льоша. — Къде ги научи тези бандитски номера?!
— Просто така — неопределено отвърна тя. — Имаме един странен случай. Човек, който пред хората държи цигарата, както обикновено я държа и аз, а когато не го гледа никой, я хваща съвсем другояче. Как мислиш, защо? Направих проверка, никога не е бил в затвора и дори не е попадал в ареста. И откъде ли се е взел у него този навик?
— Асенка, навярно не съм прав, но ти май си забравила своето славно физико-математическо минало.
— Тоест?
— Представи си, че провеждаш серия експерименти с молибденови пластини. В деветте първи случая приборите се държат по съвършено определен начин, а в десетия — коренно различно. Какъв извод си правиш?
— Или приборът се е развалил, или пластината се е оказала от друг метал — отвърна, без да се замисля Настя.
— Именно това трябва да бъде доказано. В борбата с живи хора ти губиш способността си за чиста, неразмътена от емоции логика.
Тя с рязко движение изгаси угарката и на един дъх изпи кафето си.
— Льошка, аз съм гений!
— Така ли? Свежа мисъл. И в какво се изразява това?
— Правилно съм си избрала съпруг. От хиляди мъже си избрах единствения, а такова нещо струва скъпо.
— Е, да допуснем, че твоята гениалност, която се е проявила в този избор, по някои показатели отстъпва на моята настойчивост, с която те завладявах. Така че не си присвоявай моите лаври. В края на краищата, това беше въпрос не на твоята гениалност, а на моето търпение и на твоята опърничавост. Та какво стана с молибдена? Нещо като че ли не разбрах…
— Затова пък аз разбрах. Това е, слънчице, аз хуквам. Обедът беше превъзходен, но все пак молибденът е по-добър!
Всичко бе станало точно така, както беше предрекъл прозорливият Коротков. Сътрудниците на милицията, занимаващи се с убийството на Наталия Досюкова, веднага се отправили към апартамента й, отворили го и педантично го претърсили. И, разбира се, намерили екземпляр от договора, който тя сключила с частния детектив Владислав Николаевич Стасов.
В момента, когато Настя получи от фотолабораторията снимките на страниците от архивните журнали, Стасов вече седеше в кабинета на следователя в Окръжното управление на вътрешните работи и търпеливо отговаряше на задаваните му въпроси. Не, вчера не е разговарял с Досюкова и не знае къде се е готвела да отиде вечерта. Не, тя никога не му е споменавала, че в квартал „Бирюлево“ живеят нейни познати. Не, в хода на провеждането на частното разследване той не се е сблъсквал с нищо, което може да хвърли светлина върху причината за нейното убийство. Не… не… не…
А Настя през това време се занимаваше с досадна, къртовска работа — съставяше списък на родилките, намирали се в родилния дом на град Чехов заедно с Галина Ивановна Параскевич. Списъкът не излезе особено дълъг, но трябваше да се издирят всички тези жени и техните деца.
След това тя намери всички отбелязани случаи на цезарово сечение, близки до годината на раждане на Леонид Параскевич, и отново направи списък на родилките. Трва нямаше пряко отношение към Параскевич, но не беше лошо да се изясни дали доктор Пригарин не е превърнал работата си в престъпен занаят.
Полковник Гордеев удържа думата си и се сдоби от ръководството с разрешение да вземе делото по убийството на Наталия Досюкова на „Петровка“. В окръжното въздъхнаха с облекчение и с готовност се разделиха с предновогодишния труп.
Към осем часа суетата се улегна, списъците бяха изготвени и Настя с чиста съвест позвъни вкъщи, за да каже на Алексей, че е готова да отидат у родителите й. Естествено, много й се щеше да си поговори със Стасов, но не се реши да му се обади. Човекът разполагаше само с четири дена да се види със собствената си съпруга, а и без друго настроението му сигурно беше развалено от призоваването при следователя.
„Все някак ще изтърпя — мъжествено реши тя, приготвяйки се да си тръгва. — Нека старата тайна се състари с още четири дена. Нищо няма да й стане…“