Ирина глътна на един дъх шампанското си и усети, че напрежението й малко спадна. „Сега те ще започнат да се наливат — помисли си. — И колкото по-бързо се напият, толкова по-добре. Пияният, разбира се, е опасен, защото може да изтърси нещо ненужно, но то може да се припише на замаяната му глава. Какво друго би могло да се очаква от човек в такова състояние? Можеш дори да не му се обиждаш и да не си изясняваш отношенията…“
— Ирина Андреевна, каква сте по образование? — попита я Николай, наливайки и коняк в чашата.
— Не съм никаква по образование — отвърна му с усмивка. — Когато се запознахме със Серьожа, бях на деветнадесет години. До такава степен се влюбих в него, че зарязах института.
— Кой институт?
— Тогава се наричаше историко-архивен, а сега другояче, но не знам точно как. Николай, не ми наливайте повече, не искам.
— Че защо? Това е много хубав гръцки коняк. Не ви ли харесва?
— Не смесвам коняк с шампанско.
— Така ли? — някак странно я изгледа Николай. — Защо?
— За да не ме боли после главата. Пък и по принцип не обичам коняк.
— Така ли? — повтори като папагал младият банкер. — А преди обичахте.
— Преди бях млада и глупава — засмя се пресилено Ирина, усещайки вътрешен хлад. — Никога не съм обичала коняк, но винаги съм се стремила да „съответствам“. Разбирате ли за какво ви говоря? Смятах, че след като съм станала съпруга на такъв човек като Сергей Берьозин, трябва да бъда и светска дама, да бъда зряла и опитна, а не някаква си тийнейджърка, която не е слагала в уста по-силна напитка от пепси. Затова и пиех всичко наред.
— Но вие и сега сте много млада — отбеляза Николай, без да откъсва от нея втренчения си поглед. — Нима престанахте да се чувствате млада?
— Вероятно — кимна Ирина. — След катастрофата аз въобще станах друга. Знаете ли, когато ти се струва, че младостта ти ще трае вечно, то светоусещането е едно, а когато изведнъж осъзнаеш, че не само младостта, но и животът ти може да свърши за миг, без да търси съгласието ти, светоусещането става вече коренно друго. Сега ми е съвсем безразлично как ще ме възприемат хората, разбирате ли? Сега не ме е срам да си призная, че не обичам не само коняка, но и водката, че въобще не понасям алкохола и не умея да бъда светска дама. След като погледнах и отвъд, разбрах кое за мен е главно и кое — незначително.
— И кое стана главно? — много сериозно попита той.
— Да ме обича Сергей, да живеем заедно и да си отгледаме деца. И ако неговите приятели и колеги започнат да говорят, че жена му е глупава селяндурка, неумееща да поддържа светски разговори и да пие наравно с мъжете, това въобще няма да ме засегне.
— А преди засягахте ли се?
— О, и още как! Какви ли не глупости не съм вършила на времето, за да докажа, че съм достойна да се нарека съпруга на голям бизнесмен.
— Вярно — кимна Николай. — Вие тогава порядъчно лудувахте. Но всичко това остана в миналото, нали?
Ирина изтръпна. Невинният им разговор се превръщаше в небезопасни спомени за чуждо минало, за което не знаеше достатъчно.
Тя бавно се надигна от стола си.
— Ще отида да нагледам месото. Май че е време да го сервирам…
Като се стараеше да се движи спокойно и уверено, за да не издаде напрежението си, Ирина влезе в кухнята и плътно затвори врата зад себе си. Гласовете на гостите в дневната веднага заглъхнаха. Колко хубаво бе, че Серьожа и Виктор Фьодорович бяха й съчинили историята за автомобилната катастрофа и продължителното боледуване. Сега на нея можеше да се припише всичко — и промененият стил на поведение, и по-малко впечатляващата й от преди външност, и честото главоболие, заради което не може да се задържа дълго в шумни компании.
Нагледа пържолите във фурната, но вместо да се върне в хола, седна на масата и безцелно започна да прехвърля от едно място на друго малките сребърни лъжички, приготвени за десерта. Не й се искаше да ходи при гостите. Тук, в кухнята, се чувстваше по-защитена, отколкото сред чуждите и неизвестно как настроени към нея хора.
— Ирина Андреевна!
Вдигна глава и видя на прага Николай.
— Извинете, мога ли да ползвам този телефон? Че оттатък, в дневната, такава врява се вдига…
— Да, моля — кимна Ирина към окачения на стената апарат.
Николай седна срещу нея и вдигна слушалката.
— Ало! Мамо, ти ли си? Честита Нова година! Как я карате там?…
Тя стана и започна съсредоточено да изучава хладилника, за да създаде впечатление, че не се е затворила тук без никаква работа. Николай бързо приключи разговора си, но не излезе от кухнята, а извади цигари и запалка.