„Че какво излиза, според вас? По-добре лоши милиционери, отколкото никакви?! — извиси глас Поташов. — Това май не се вписва въобще в никакви рамки…“
„Не изкривявайте думите ми, Николай Григориевич — едва забележимо се смръщи Заточни, — не съм казвал такова нещо. Опитвах се да ви обясня, че този елит, за който вие мечтаете, няма откъде да се вземе. Няма с какво да го привлечем към себе си, разбирате ли? И после, има още един немаловажен аспект — къде ще подготвяме тези хора? Детективите и следователите трябва да бъдат обучавани, а къде? Вие представяте ли си поне приблизително какви проблеми възникват тук?“
„Доколкото ми е известно, само в Москва съществуват цели три висши учебни заведения на МВР. Нима това е малко?“
„Уви — разпери ръце Заточни. — Малко е. Ще ви приведа само един пример — Московският юридически институт. Не достига площ, приемът на слушатели в първи курс се увеличава ежегодно, институтът е принуден да наема учебни помещения из целия район, занятията се водят на три смени в четири отделни сгради. А колко получават преподавателите за тази луда работа? В превод на общоразбираемия коефициент — около триста долара, като в това влизат доплащанията за офицерско звание, за прослужен стаж и за научна степен. Между другото, за научна степен нашите преподаватели получават, както и преди, около двадесет хиляди рубли, а в гражданските вузове — около сто и петдесет хиляди. Има ли разлика? Така че кажете ми, ще се престарава ли човек, когато първа смяна започва занятия в осем сутринта, трета завършва в девет вечерта и при това да бяга от здание в здание, а разстоянията между тях не са сто метра, не са дори двеста, а са няколко спирки с автобус, че дори и с метрото. И още един малък детайл — преподавателската работа, това е работа, на която не можеш да закъсняваш и от която не можеш да си отидеш по-рано. Спецификата й е такава. Така че кажете ми, уважаеми Николай Григориевич, кой при нашите условия ще обучава бъдещите работници на милицията? Да допуснем, че в Москва ще има не три, а десет висши учебни заведения, откъде ще вземем преподаватели за тази адска работа? Повтарям, говоря го всичко това не за да ви трогна, а за да разберете, че при сегашните условия милицията това е самото население — не е по-лоша от него, но не е и по-добра. А за да се прави селекция на елита, е нужно да има опашка за работа в нейните органи…“
На Настя й доскуча. Всичко това го бе слушала нееднократно и не само го бе слушала, но и самата тя много пъти бе го говорила.
„И въпреки всичко, тези ваши трудности не оправдават фактите за нарушения на гражданските права от работниците на милицията. С никакви трудности не могат да бъдат оправдани нарушенията на закона. Хората отиват в милицията с мъката и нещастието си, надяват се на помощ и състрадание, а какво виждат?“
„Почакайте — вдигна ръка Заточни, — ние с вас за какво говорим? Че в милицията се отнасят лошо с потърпевшите или все пак с престъпниците? Това, че с потърпевшите не се държат достатъчно вежливо и толерантно, не ни прави чест, но тук няма нарушения на гражданските права, затуй хайде да не се отклоняваме от темата на нашата дискусия…“
Настя отиде в кухнята и сложи чайника на котлона. След като вече се бе откъснала от работата си, можеше поне да хапне. Лошо беше, когато Льошка го нямаше, не й се готвеше само за себе си и й се налагаше да кара само на сандвичи и кафе. Отряза две дебели парчета свинско варено, щедро ги поля с кетчуп и след като помисли малко, извади от буркана няколко лъжици консервиран зелен грах — напълно прилична имитация на бифтек със зеленчуци.
Когато чайникът кипна, тя си наля огромна чаша силно кафе, сложи я на подноса заедно с чинията свинско варено, гарнирано с грах, и се настани в креслото пред телевизора.
„… практикуват се незаконни осъждания и в затворите попадат невинни хора. Тези хора ми пишат от местата за лишаване от свобода, а след изтичането на присъдата им идват сами при мен и ме молят да ги защитавам, да докажа истината и те да бъдат реабилитирани. Допускам, че неразкритото престъпление би могло да се окаже следствие от недостатъчната квалификация на следователя и оперативния работник, но когато престъплението — позволете ми да го кажа — се разкрива по този начин, тоест за сметка на невиновния, това може да бъда свързано само със зла умисъл. И оправдание за такова нещо няма и не може да има!“ — горещеше се Поташов.