Набелязаното за сряда мероприятие, което толкова безпокоеше Сергей Николаевич Берьозин, се състоеше в това, че няколко дни преди изборите в Държавната Дума лидерите на политическите партии и техните съпруги бяха поканени на прием, който бе организиран под формата на „прощален банкет“ от сегашната Дума, преди тя да предаде пълномощията си.
Но зад тази официална фасада в действителност се криеше нещо съвсем друго. Многобройните журналисти трябваше да разгледат политиците и техните съпруги отблизо, да завържат с тях „непротоколни“ разговори, да наблюдават кой какво яде и колко пие, кой как се облича, как се държи. Казано накратко — предизборна сгледа за медиите.
Днес беше сряда. Оставаха четвъртък и петък във всички вестници да се появят зли, ехидни и злъчни коментари по адрес на всеки присъствал на приема политик. В събота предизборната пропаганда вече щеше да бъде забранената в неделя бяха самите избори. Така че, който днес се издънеше, не му оставаше никакво време да поправя грешката си.
Сутринта Берьозин бе тръгнал на работа, оставяйки Ирина да чака шивачката, която трябваше да подготви новата й рокля. Вчерашният конфликт бе оставил в душата му някакво неприятно усещане, но когато вечерта се бе върнал вкъщи, с изненада бе установил, че Ирина не се сърди и не се цупи — във всеки случай, с нищо не му намекваше за скандалния тон, с който се бяха разделили.
Беше приятно изненадан и от факта, че от кухнята се носеше мирис на тесто, на ванилия и на още нещо, неуловимо познато, чието название не знаеше, но което му създаваше асоциации с детството.
— Серьожа! — бе извикала тя. — Идваш си тъкмо навреме. Вече всичко ми е готово.
Берьозин беше влязъл в кухнята и бе ахнал — върху масата имаше огромни подноси с пирожки и кифли, покрити с чисти кърпи на цветчета.
— Може мой! — бе се изумил той. — Какво е това, Ирочка? Ти ли си ги опекла?
— Ами, реших да се опитам — лъчезарно му се бе усмихнала Ирина. — Никога през живота си не съм пекла сама. Когато бях малка, гледах как го прави баба ми. Така че отворих готварската книга, купих продукти и започнах да правя съвсем точно това, което е написано в нея. Знаеш ли, Серьожа, оказва се, че готварските книги са нещо чудесно. Само не бива да се занимаваш със самодейност, та нали тези книги са писани от умни й опитни хора. Трябва всичко да се прави точно както е казано в тях и ще се получи. Събличай се, ще вечеряме.
Берьозин бе тръгнал към спалнята да си свали костюма и да нахлузи дънките и джемпъра си. Минавайки покрай столовата, той забеляза, че масата в гостната не беше сложена за вечеря. Странно. Нима Ирина възнамеряваше да го гощава в кухнята?
След като се преоблече и си изми ръцете, отново надникна в кухнята и с раздразнение установи, че тя действително слагаше приборите и съдовете на кухненската маса.
— Тук ли ще вечеряме? — попита я сдържано.
Ирина учудено вдигна очи към него.
— Че къде другаде?
— Ние обикновено… Аз… — обърка се Берьозин. — У нас винаги е било прието да се слага масата в гостната.
— Но защо? — недоумяваше Ирина.
— Ами не знам — нервно отвърна той. — Беше прието така и край. Дай да ти помогна да пренесеш приборите.
— Добре — сви рамене тя.
Без да си разменят нито думичка, двамата бързо наредиха масата в голямата стая. Берьозин сам извади от шкафа покривката, а от остъклените рафтове на секцията — високи красиви чаши.
— Ами вода? — намръщи се той, виждайки, че Ирина вече се кани да се настани на масата.
— Вода ли? — не го разбра тя. — Каква вода?
— Минерална вода или някакъв сок. Нищо такова ли нямаме?
— Има, ей сега ще донеса. Не знаех, че искаш.
— Запомни го — сухо рече Берьозин, — вода или сок непременно се слага на масата, без да се пита иска ли някой или не. Това е като хляба и солницата — трябва непременно да ги има. И включи, моля те, телевизора.
Ирина донесе вода, включи телевизора и седна на масата. Вечерята премина в гробно мълчание — Ирина бе забила поглед в чинията си, а Берьозин гледаше информационния блок. Когато дойде ред на чая с пирожките, той кимна одобрително.
— Браво, много е вкусно.
И повече не произнесе нито дума по повод на кулинарните й умения.