— Знаете ли, тогава имах чувството, че умирам — смееше се Рюхина — цветуща млада жена, неотдавна родила в законен брак прелестно бебе. — Заспивах с негова книга под възглавницата, любувах се на снимките му, имаше ги на всяка книжка. Преди момичетата се влюбваха в актьори и поети, а сега времената се промениха, сега се влюбват в писателите.
— Как реагира Леонид Владимирович на първото ви обаждане по телефона?
— О, той беше истински джентълмен. Беше трогнат от вниманието ми, каза, че му било много приятно и така нататък. Попита ме кои негови книги съм прочела и какво най-много ми е харесало в тях. След това ми се извини, че не разполагал с време, записа ми телефонния номер и ме попита кога може да ми позвъни и да си поговорим по-подробно. Аз направо се побърках от щастие.
— И какво стана по-нататък?
— Позвъни ми след два или три дена, беше му удобно да разговаря, за никъде не бързаше и много обстойно ме разпитва буквално за всяка книга: какво ми харесва, какво не ми харесва, на кое място съм се досетила как ще свърши историята, допаднал ли ми е финалът или ми се ще да е друг. С една дума, разговаряше с мен като с възрастен човек, повярвайте ми. А от моя страна — пълен възторг!
— Срещала ли сте се лично с него или само по телефона сте контактувала?
— Срещах се, разбира се.
— Колко често?
— Какво ти често — отново се разсмя Олга. — Всичко на всичко, четири пъти. Първия път ми подари цветя и два часа се разхождахме в парка. Втория дойде с мен на Ленинские гори, но вече без цветя. Непрекъснато разговаряхме за неговите книги. Третия и четвъртия път ме води в апартамента си, жена му някъде беше отпътувала, струва ми се — в командировка. Половин час секс и пак три часа разговори. Стана ми ясно, че той съвсем не се интересува от мен, интересуваха го само книгите му. Използваше ме в качеството на консултант. Бях млада и глупава, но не чак в такава степен, че да не загрея. И му го казах. Не се измъчвай, Льоня, викам му, ако ти се иска да разговаряш с мен за книгите си, по-добре е да го правим по телефона. Ти непрекъснато дебнеш кога ще я няма жена ти, нервничиш, аз пък се страхувам — с една дума, пълна загуба на нерви и никакво удоволствие. Само да го бяхте видяла как се зарадва! Като дете, на което казват, че в училището има карантина и може да си остане вкъщи и да си играе на воля.
— И как се развиха отношенията ви след това?
— Ами в общи линии — никак. Невинаги му беше удобно да ми се обажда от къщи, затова ми звънеше, когато гостуваше на майка си. Да знаете само как я мразеше!
— Какво казахте? — застана нащрек Настя.
— Казах, че не понасяше майка си, Галина Ивановна.
— Откъде знаете? Леонид ли ви призна?
— Не, кой ще си признае така направо подобно нещо. Но се забелязваше. Той не се стесняваше от мен, защото не му бях напълно чужда, пък и бяхме се договорили да не се срещаме повече. Така че не му беше толкова срамно.
— Дайте един пример, ако обичате.
— Ами… — Рюхина се замисли. — Ето например, звъни ми от автомат и казва: „Оля, аз сега отивам в издателството, след два часа свършвам и хуквам към онази кикимора. Така че между шест и седем очаквай да ти позвъня“. Или ето ви друг пример. Пристига той у родителите си, звъни ми, разговаряме ние с него и изведнъж ми казва: „Почакай за минутка, ако обичаш“. И започва да си приказва с майка си. Да, мамче, не, мамче, какво говориш, мамче, разбира се, мамче. После отново се обръща към мен: „Знаеш ли, Оленка, за тази кучка най-големият успех в живота й е, че аз от самото начало започнах да й показвам ръкописите си. Нещо ме гложди да вкарам в книгата персонаж, който е нейно точно копие, и най-сетне в прав текст да кажа всичко, което мисля за нея. Ако й сложа псевдоним, тя никога не би се досетила, че съм я обрисувал, а би прочела историята така, сякаш се отнася за някоя непозната жена. А тъй може би все ще разбере нещичко. Тя цял живот ме тормози, а е абсолютно убедена, че прави всичко за мое добро. Да не си мислиш, че сега ме прекъсна заради нещо много спешно, което не може да бъде обсъдено и по-късно? Нищо подобно. Пита ме за някаква си глупост. За нея е важен самият факт, че е привлякла вниманието ми — независимо с кого разговарям, оставям всичко настрана и се концентрирам върху нея, защото тя е най-важният човек в живота ми. Начесала си е самолюбието, напила се е с кръв като вампир и доволна отива да си ближе козината. Господи, Оля, ако можех, бих я убил!“