— Кажете ми, Оля, колко време трая вашият телефонен роман?
— Струва ми се, че около шест-седем месеца.
— По чия инициатива прекратихте контактите си?
— По моя. Срещнах мъжа, за когото съм омъжена сега, и се пренесох при него. Сама разбирате, че стана прекалено сложно да водим дълги телефонни разговори. С моя съпруг бяхме съученици, така че и вечерите си прекарвахме заедно вкъщи.
— Кога се случи това?
— Ами… Игорка е на година и три месеца, можете да пресметнете. Вероятно преди две години и половина.
— А съпругът ви не би ли могъл да научи за отношенията ви с Параскевич?
— Че от кого? — искрено се учуди Олга. — Аз не съм му казвала нищо, с Льоня не се познава, а друг никой не знаеше.
— Грешите, знаела е и Галина Ивановна.
— Господи, тя пък от какъв зор ще разказва това на мъжа ми? Още повече че не е толкова лесно да ме намери. Смених си фамилията, а и два пъти се местихме след сватбата. Познавам добре мъжа си, той непременно би ме попитал за подробности, ако узнае нещо. Не умее да си мълчи, когато си има нещо на душата. Характерът му е такъв, че всичко си казва — направо му се изплисква отвътре всякаква информация. И пет минути не може да изтрае. Въобще, всичко това беше отдавна, кой ще ти се занимава с него…
Настя не можеше да не се съгласи с доводите на Олга Рюхина. А що се отнасяше до Галина Ивановна, то новата фамилия на Олга тя действително не знаеше, така че беше малко вероятно да се е свързала с мъжа й. Пък и защо? Да напакости на сина си? Едва ли.
Срещата с втората от жените, които бе назовала Галина Ивановна, накара Настя да се замисли здравата. Людмила Исиченко се оказа много странна особа. Посрещна Настя в жълто. Жълти бяха тесният, прилепнал към бедрата й панталон, късото яке с многобройни ципове, дългият шал от шифон и дори шнолата в косата й. Цветът беше наситен, напомнящ за пухкавата жълтевина на пиленца и абсолютно не подхождаше на Людмила. От обилието на жълто смуглото й лице с ранни бръчки изглеждаше още по-смугло и някак старо.
И поведението й беше също толкова ексцентрично. След като покани Настя в апартамента си, тя веднага запали свещ, първа влезе в гостната и очерта във въздуха пред себе си голям кръст.
— Ако сте дошла при мен с лоши намерения, кръстът ще ме защити — поясни Исиченко, забелязвайки изуменото изражение на своята гостенка.
Настя я бодна недобро предчувствие. Първо, Галина Ивановна неволно се бе изтървала пред нея, че Льоня нямало да й прости, а сега и тази Исиченко демонстрираше пристрастие към някакви мистични учения и ритуали.
Разговорът вървеше трудно. За разлика от Олга Рюхина, Людмила Исиченко беше тежък събеседник. Тя не отказа да говори за Параскевич, но непрекъснато се объркваше и се отвличаше по всевъзможни странични теми.
— Кажете ми, колко време продължи познанството ви с Леонид? — питаше я Настя.
— Аз и сега го познавам — следваше отговорът й. — То не може да свърши, докато съм жива.
— И все пак, кога се запознахте?
— Ние се познавахме в предишните си животи, така че нашата среща беше предопределена от съдбата.
— Кога стана тази среща?
— Преди година и пет месеца.
— При какви обстоятелства?
— Прочетох неговите книги и разбрах, че това е той.
— Кой той?
— Мъжът, който е предназначен за мен и за когото съм предназначена аз самата.
— И не ви смути фактът, че той е женен?
— Това са глупости! — намръщи се Исиченко. — Женен бил! Какво значи „женен“ пред лицето на вечността? Просто не му било съдено да чуе гласа, затова и не е могъл да знае, че трябва да търси и да чака мен. А аз знаех и когато го намерих, веднага му го казах.
— Той как реагира?
— Трудно му беше да го разбере, та нали не всекиму е съдено. Опитах се да поговоря с жената, която живее с него…
— Със съпругата му? — уточни Настя.
— С жената — презрително я поправи Людмила. — Защото той има само една съпруга — аз. А тази беше просто жена, която временно е удовлетворявала земните му нужди, докато още ме е нямало до него. Така й го казах.
— А тя какво? Разбра ли ви?
— Не й е дадено. Тя е същество от ниска класа и не може да разбере висшите идеи.
— А Леонид можеше ли?