— Той трябваше да умре, за да го разбере.
И така цели два часа… Разговорът непрекъснато боксуваше, превръщайки се в безформено, лепкаво тесто, от което Настя с огромни усилия успяваше да изчовърка зрънца информация. И тази информация я вкарваше в задънена улица.
Ако се отхвърлеха мистичната мъгла и отвъдните идеи, повече приличащи на налудничаво бълнуване, то историята, допълнена с последвалите изявления на Светлана Параскевич, изглеждаше по следния начин:
Людмила Исиченко решила, че писателят Леонид Параскевич е мъжът, когото тя е чакала цял живот — тоест почти четиридесет години. Тъй като е нямала никакви общи познати с модния романист и е нямало кой да я запознае с него, тя взела работата по достигането на щастието си в свои ръце и застанала на пост пред едно от издателствата, което печатало книгите му. Чакането било дълго, но не и безплодно. След около месец Людмила видяла Леонид, проследила го до дома му, влязла заедно с него в асансьора, разбрала на кой етаж живее и дори успяла да забележи в кой апартамент влиза. На другия ден се явила при него вкъщи, без ни най-малко да се смущава от присъствието на жена му, представила се за гореща негова почитателка и помолила за автограф. Тя предвидливо носела със себе си осем броя книги. Параскевич не скрил неудоволствието си, но надписал книгите и вежливо предложил на гостенката чай. Людмила отказала поканата му за чай — с което моментално предразположила съпрузите към себе си — и гордо си отишла.
Запознанството се състояло, останалото било само въпрос на техника. Случайна среща в метрото — какво би могло да бъде по-естествено от това? А кога излиза вашата книга? О, колко дълго още ще трябва да чакам, цял месец, а аз изгарям от нетърпение! Може би е възможно да прочета ръкописа ви? Ще ви бъда толкова благодарна! Да, разбира се, когато ви е удобно, запишете си телефона ми. Още щом ви се появи свободна минутка, ще дойда, където ми кажете, и ще взема ръкописа. Обещавам да го прочета само за едно денонощие. Вашите книги се четат толкова леко…
После се състояла среща, на която Леонид Параскевич предал на Людмила ръкописа на новата си книга. Много ви благодаря! Тичам веднага вкъщи да чета… Къде да ви телефонирам, като я свърша? Сам ли ще ми се обадите? Разбира се, няма проблеми, утре цял ден съм си у дома. Ще чакам.
На другия ден Леонид й телефонирал от апартамента на своите родители и започнал подробно да я разпитва какво й се е харесало в романа и какво не… Накратко, същата история като тази с Рюхина. Познанството постепенно се заздравявало. Леонид посетил два пъти Людмила в апартамента й, но не направил никакви сексуални попълзновения, с което я довел до неописуема ярост. Тя предприела опит да сломи целомъдрието му, но в отговор чула традиционното му обяснение, че обичал жена си и не желаел да й изменя, а Людмила е дълбока, интересна, неординарна личност и го интересува само в това си качество, което несъмнено е много по-почтено, отколкото да бъде жена за плътски утехи. Но тези обяснения не я удовлетворили и тя се заела да развива пред Параскевич теорията си за взаимното предназначение и за познанството в предишни животи. Леонид отвърнал, че за него такъв подход, меко казано, е странен и трябва да си помисли. На това и се разделили.
След като процесът на обмислянето на новата теория при Леонид се проточил прекалено дълго време, Людмила се отправила към дома му, понеже кой знае защо, самият той престанал да й звъни, а телефонните си номера предвидливо не й бил дал. Нямало го вкъщи, отворила й Светлана и Людмила направо от прага започнала да настоява Светлана, тази случайна жена, незабавно да й отстъпи мястото си и въобще да не е посмяла да задържа това, което принадлежи на нея. Отначало Светлана търпеливо я слушала, но после показала на гостенката си вратата. Оказало се обаче, че не е толкова просто да се справи със смахнатата Исиченко.
„Твоят мъж ми принадлежи! — крещяла тя. — Той ме обича и ми е доказвал това нееднократно. Ти не можеш да бъдеш редом с него, той те търпи само от съжаление, защото си била до него много години, и не може да те изгони на улицата, също както съжаляват и не могат да изпъдят ненужното престаряло куче. Прояви благородство и се махни от пътя му. Дай ни възможност да се съединим и да бъдем заедно!“
„Откъде ти хрумна, че той само ме търпи?“ — попитала щатната Светлана.
„Че той сам ми го казва това всеки път, когато го довеждам до екстаз.“
Търпението на Светлана се изчерпало, сграбчила Людмила за ръката и се помъчила да я изтика вън от жилището си. Но се случило нещо неочаквано. Неизвестно как, в ръцете на Исиченко се появил огромен нож за рязане на месо. Светлана изпищяла и изгубила съзнание. Дошла на себе си в болничната стая на клиниката за нервни болести, където пролежала след преживяния шок почти два месеца. Леонид я посещавал всекидневно, кълнял й се, че между него и Людмила никога нищо не е имало, че дори и намек за интимност липсвал, че Исиченко си е обикновена побъркана, която не бива да се приема сериозно.