Исиченко буквално позеленя. Лицето й се сгърчи от ужас и омраза.
— Да — гордо отвърна. — Той ми довери кой го е убил. Но аз няма да ви кажа.
— Защо?
— Затова!
— Людмила, не забравяйте, че аз също имах видение. Леонид ми каза, че е говорил с вас кой и защо го е убил. Нещо повече, той ми каза, че ви е заповядал в никакъв случай да не го скривате, ако някой ви запита. Да не би да сте решила да не изпълните волята му?
Исиченко мълчеше, забила поглед в острите си колене, плътно обхванати от жълтия панталон.
— Чакам, Людмила. Какво ви каза Леонид?
Настя блъфираше отчаяно и безогледно, но в крайна сметка не рискуваше чак толкова много. Дори и ако догадките й по повод на психотичното бълнуване на Исиченко бяха неверни и Леонид Параскевич не бе говорил нищо подобно на Людмила — не й бе заповядвал и не й бе забранявал — винаги би могла да се измъкне, твърдейки, че на нея, Настя Каменская, той действително й се е явявал. Това не можеше да бъде проверено. А че казаното от Настя не съвпада с думите на Людмила — какво от туй, случва се, призраците също биха могли да не казват истината и сигурно си имат най-различни причини за това.
Особено безпокоеше Настя фразата, изречена от Исиченко предишния път: „Леонид трябва да умре, за да разбере това“. Никак не беше хубава тази фраза, както и да я погледнеш. Дори и като се вземеше предвид степента на психичното разстройство на Людмила, тя пак намирисваше на нещо криминално.
Най-сетне Исиченко вдигна глава и се втренчи в Настя с тъмните си очи, в които гореше болезнен и яростен огън.
— Той ме предупреди преди смъртта си, че трябва да умре, защо иначе никога няма да успеем да се съединим. Само в смъртта ще ми принадлежи изцяло и без остатък. Затова в деня, в който се навършва една година от сключването на договора ни, той ще напусне този свят.
„Тя стана една — отчаяно си помисли Настя. — Сега ще започне да дрънка за самоубийство. Там не мирише на никакъв суицид, оръжието се е търкаляло прекалено далеч от трупа и изстрелът е бил произведен от разстояние два-три метра.“
— По какъв начин ви предупреди за това? — търпеливо попита тя. — Идвал е при вас в навечерието на своята гибел?
— Не, това би било нарушаване на договора ни. Той ми позвъни и ми каза, че докато принадлежи на този свят, ние не можем да бъдем заедно. Имал извънредно много земни дългове й задължения, които трябвало да върне и да изпълни, а нашият съюз е предначертан свише и не може да се съвместява със суетата на земното битие. Но след смъртта ние вечно ще бъдем заедно.
— Точно така ли се изрази — след смъртта?
— Да, така.
— Може би не е имал предвид своята смърт?
— А чия?
— Вашата например. Или смъртта на Светлана.
— Ако е искал моята смърт, щеше да ми каже. Ако пък е искал смъртта на онази жена, щеше да я убие. Не, той искаше смъртта именно за себе си. И я получи. Каза ми, че е много важно смъртта да настъпи до полунощ в деня, когато се навършва година. Ако смъртта закъснее дори само с минута, ние нямаща успеем да се съединим.
— И какво стана? — сбърчи чело Настя. — Успя ли Леонид да напусне този свят, преди да настане полунощ?
Исиченко бавно се надигна от дивана, на който се бе прегърбила, вирна брадичка и я обходи със сияещ поглед.
— Нали виждате, ние сме заедно. Значи всичко е станало, както той го искаше.
— А вие не му ли помагахте да осъществи замисъла си?
— Аз винаги и във всичко съм помагала на Леонид.
— Значи лошо сте му помагала — с внезапен гняв процеди Настя. — Защото Леонид Параскевич е напуснал този свят тринадесет минути след полунощ. И аз съм принудена да си направя извод, че или вие ме лъжете, или вас самата някой ви лъже. Имате ли близки роднини?
— Какво отношение има това към Леонид?
— Никакво, затова й ви питам. Имате ли или не?
— Баща ми има братовчедки, но те вече са стари.
— А родители?
— Починаха. Отдавна.
— Тези братовчедки на баща ви имат ли семейства, деца?
— Да, естествено. Но аз не разбирам…
— И не е необходимо. Какви бяха родителите ви, с какво се занимаваха?
— Баща ми беше изкуствовед и колекционер, много известен.