— Значи сте богата наследница?
— Всичко беше предназначено за Леонид.
— А ако не бяхте срещнала Параскевич?
— Аз трябваше да го срещна, защото това беше предначертано свише.
„О, Боже — простена вътрешно Настя, — дай ми сили да го понеса! Ако още един път ми гъкне за предначертание, ще я удуша със собствените си ръце!“
— Вашите близки знаеха ли за наследството?
— Разбира се. Те много пъти отваряха дума за това, но аз им обясних, че всичко принадлежи на онзи единствен мъж…
Настя излезе толкова изтощена от апартамента на Исиченко, сякаш току-що бе разтоварила на зеленчуковата борса цял вагон с картофи. По пътя към градската прокуратура тя се опитваше да състави от полуналудничавите изказвания на Людмила долу-горе свързан разказ. Непрекъснато я изкушаваше желанието да отдели безсмислиците от реалните, но в крайна сметка разбра, че това занимание е безплодно, тъй като достигна до твърдото убеждение, че освен очевидните глупости и напълно реалните събития, тук имаше място някаква ловка измама, която не позволяваше отчетливо да се разграничи лудостта от действителността, която ги циментираше и ги преплиташе в единно цяло.
Следователят Олшански представляваше тъжна гледка. Беше го присвил поредният пристъп на гастрит, който го бе принудил да се сгърчи на бюрото си и не му позволяваше да изправи рамене.
— Не ми обръщай внимание — изстена той с немощен глас, когато Настя се завайка по повод на нещастния му вид. — Аз вече се нагълтах с всичко, което ми е предписано — и алкохол и фосфалогел, сега ми остава да чакам кога ще ми подействат.
— И кога ще бъде това? — съчувствено попита Настя.
— След двадесетина минути, ако имам късмет.
— А, ако нямате?
— Отново ще започна да ги гълтам. Разказвай какво ново си научила.
— Константин Михайлович, в процеса на отработка на версията за убийство от ревност изплува една странна особа — Людмила Николаевна Исиченко. Първо, тя е напълно луда и това силно ни ограничава. Не може да й се вярва, не може да бъде разпитвана и въобще с нея не можем да си имаме работа. Второ, ако тя не е луда, напълно би могла да убие Параскевич — съдейки по всичко, ревността й е безкрайна и неконтролируема. Трето, тя би могла да убие Параскевич и в случай че е луда, тъй като, както вече казах, има много мощен мотив. И, четвърто, Исиченко действително е една болна жена, но не тя е убила Параскевич, а нейните роднини, които са се полакомили за наследството й. Стана ясно, че Исиченко е богата наследница, но е възнамерявала да положи цялото си богатство в краката на гениалния романист. Ето такава манджа с грозде.
— Това не е манджа, а си е жив стрихнин — намръщи се Олшански. — Само луди ни липсваха, сякаш не сме ги имали отдавна. Слушай, оная съвсем ли е перната или само едва-едва?
— Константин Михайлович, аз съм дилетант в психиатрията, но дори и за мен е разбираемо, че Исиченко е невменяема. Но това е само в случай че не лъже. Нищо чудно да се окаже страхотна актриса. Бълнуванията й са систематизирани, тоест логични, вътрешно свързани, обхващащи цяла редица от външни събития и даващи им обяснение. При това тя добре се ориентира в обкръжаващата я действителност, така че това напълно би могло да се причисли към болестното състояние на въображението й, ако нямаше едно „но“. Тя има халюцинации. Разбирате ли, явява й се призракът на покойния Параскевич и води с нея дълги сърцераздирателни разговори. Исиченко твърди, че в навечерието на своята гибел Параскевич й позвънил и й изказал идеята за необходимостта от собствената му смърт, след която той ще можел навеки да се свърже с нея. А сега само гледайте какви картинки ще ви нарисувам.
— Страшни ли са? — поинтересува се Олшански, мръщейки се от поредния пристъп на болка в стомаха.
— Ужасно. Значи така. Първо действие. Роднините, разгневени, че богатата колекция от живопис и антиквариат ще отиде при някакъв си драскач, вземат съответните мерки. Тъй като Людмила не крие от никого налудничавите си идеи и дори се гордее с тях, близките й, естествено, напълно са в течение на нещата. Те й се обаждат по телефона, имитират гласа на Параскевич и я молят да му помогне да си отиде от този свят. Текстът би могъл да бъде примерно следният: „Любима, аз трябва да се съединя с теб, но това е възможно само в този случай, ако на еди-коя си дата, преди да настъпи полунощ, аз умра. Помогни ми. Аз не мога сам да си отида от живота, защото религията забранява самоубийството и го счита за грях. Вземи оръжието, то ще се намира еди-къде си и ме причакай на стълбищното балконче…“ И така нататък. Ако текстът се вписва добре в налудничавата психическа система на Исиченко, тя напълно би могла да му повярва. В най-лошия случай е можело да бъде прегледана от психиатър. Людмила не я е заплашвало нищо, съдебнопсихиатричната експертиза ще я признае за невменяема и съдът ще я изпрати на принудително лечение. После, след известно време се оформя попечителство над изгубилата дееспособност Исиченко и работата е в кърпа вързана. Всичките парички плавно потичат към роднините.