— Всичко това е отлично, но тези, които са й телефонирали, би трябвало да си дават сметка, че тя би могла да провери думите им. Представи си, че половин час след позвъняването тя сама се обажда на Параскевич и го пита: „Скъпи, аз забравих къде трябваше да се намира пистолетът?“ И край — измамата е разкрита.
— Не. Няколко дни преди смъртта си Параскевич се нанесъл в ново жилище в покрайнините на Москва и там не е имало телефон. Така че, колкото и да е искала, Исиченко не е можела да му звъни.
— Но би могла да отиде при него.
— Не е можела. Вече казах, че току-що се бил преместил. При това не й е дал новия си адрес, тъй като се е мъчел да се скрие от нея.
— Добре, печелиш. Рисувай следващия пейзаж.
— Следващият ни пейзаж се разгръща на фона на безумната любов на Исиченко към Леонид Параскевич. Разбирайки, че той няма намерение да оставя жена си, тя съвсем самостоятелно достига до извода, че на мерзавеца не му е мястото сред живите. Никой не я подстрекава и не я лъже, тя се сдобива с оръжие и причаква неверния на стълбищната площадка до асансьора. Въпросът се състои само в това — дали е болна или е здрава? Защото налудничавото й дрънкане може да се окаже симулация. Но тогава трябва да признаем, че възниква пейзаж номер три, абсолютно кошмарен, за чието разгадаване, Константин Михайлович, трябва да си изтъркаме мозъците от мислене.
— Ама че ме уплаши — махна с ръка Олшански. — Аз например нямам какво да губя, защото и без друго вече не ми е останало нищо в главата.
— Разбирате ли, налудничавото бълнуване на Людмила Исиченко не е от днес, не е и от вчера. Маниакалната идея я е обсебила доста отдавна, във всеки случай преди година тя ходила в дома на Параскевич и заявила на жена му, че Леонид й е предназначен свише. Ако допуснем, че Людмила е съвсем здрава, то колкото и да ни е прискърбно това, ще ни се наложи да признаем, че си имаме работа с щателно режисирана мистификация, която е започнала едва ли не преди година и половина. Кому е нужно това? Чия е изгодата? Направо не ми достига умът. Та нали животът на Параскевич изглежда абсолютно открит, в него няма нито тайни, нито тъмни петна, нито подозрителни връзки — съвсем нищичко. Безумно талантлив и стеснителен интелигент, който не може да казва „не“ и да изпраща по дяволите, потискан от деспотичната си майчица и ненавиждащ я люто, позволяващ си малки сексуални излишества, и то преди всичко, за да се порови в душата на поредната жена и да събере нови познания, които след това не без успех използва в поредния си роман. Кому е нужно година и половина да преследва такъв човек? На кого той би могъл да попречи?
— Много въпроси задаваш, Каменская — поклати глава следователят. — Я си иди вкъщи, наспи се и си помисли както трябва над отговорите им. Така де. Поставяш абсолютно грамотни и правилни въпроси, тъй че опитай се да им отговориш.
— Но, Константин Михайлович!
Настя дори се задъха от възмущение, а после се разсмя от сърце.
— Тогава разрешете на Миша Доценко да се срещне с жената на Параскевич.
— Това пък защо?
— Нека да си поговори с нея на тема ревност. Разбирате ли, ако Светлана изменя на съпруга си, тя по-скоро ще си признае пред мъж, а не пред жена.
— Тъй ли?
— Ами, да. Мишка е красавец, има чар, аз непрекъснато го използвам за такива мероприятия. Омъжените жени много често му се доверяват за съпружеските си измени, защото зад това се крие съвсем очевиден подтекст: аз не съм много привързана към мъжа си, така че на теб, чернооко котараче, като нищо може да ти се отвори парашутът. Ако Миша успее да се хареса на жената, тя въобще няма да започне да се прави на целомъдрена, щом не е такава в действителност. Проверено е в практиката.
— Виж какво, Настя, ти така ми омота главата, че даже гастритът ми се изплаши и изчезна. Прави каквото си решила.
Когато врата се затвори зад гърба на жената от милицията, Людмила Исиченко грабна метлата и лопатката и настървено започна да мете в хола и антрето. После взе парцала и старателно изми пода, започвайки от прозореца, та чак до входната врата.