— Никога да не се върнеш тук — мърмореше си тя, — и нека духът ти да се отвърне от моя дом.
След като завърши почистването, съблече жълтия си костюм и си облече също такъв, но виолетов, който още по-малко й отиваше. Във виолетово изглеждаше съвсем като старица. Леонид й бе повелил да приема чужди хора само в жълто, а с него самия да контактува само във виолетово. Людмила не смееше да не му се подчинява, тя боготвореше Параскевич и го считаше за свой повелител. Вчера той й бе обещал да се появи между осем и девет вечерта, но Людмила започна да се приготвя за тази негова поява по-рано: преобличаше се и слагаше на масата седемте свещи, които трябваше да запали още първите минути след идването му.
От чекмеджето на старинния скрин извади седем свещника, постави в тях новите свещи, подреди ги така, както бе й заповядал Леонид, и започна да чака, седнала в креслото и потънала в тъпо вцепенение.
Точно в осем телефонът иззвъня.
— Аз идвам при теб — прошумоля далечен и неземен глас. — Приготви се и ме чакай, идвам при теб…
Людмила скочи от креслото и трескаво се залута из апартамента. Трябваше да изключи лампите и полилеите, Леонид не понасяше ярката светлина. Затова пък в момента на появата му непременно трябваше да прозвучи месата в си-минор на Бах. В гостната имаше музикален комбайн с четири тонколони, колоните трябваше да се подредят по особен начин, за да се концентрира звукът в мястото, което бе посочил Леонид.
Тя бързо обърна акустичните колони така, както трябваше, включи музиката на пълна мощ, изгаси светлината и започна напрегнато да чака.
Леонид, както винаги, изникна неочаквано. Нито веднъж не й се бе удало да улови мига, когато той се появяваше в стаята. Току-що го е нямало — и изведнъж седи от другата страна на масата. Людмила се втурна да пали свещите и когато и седмата свещ се разгоря, тя натисна лостчето и намали силата на месата.
— Днес при мен пак идваха от милицията — рече бързо, страхувайки се, че Леонид може да изчезне, преди да успее да се посъветва с него за най-важното.
Вече й се беше случвало такова нещо — понякога той разговаряше с нея около десет-петнадесет минути, а понякога си отиваше почти веднага, след като се появеше.
— Защо? Какво искаха?
Гласът му беше тих, някак неземен и на Людмила й се налагаше да се напрегне силно, за да го чува. Леонид не й разрешаваше да изключва музиката, а само да я намали, но така или иначе, религиозната музика трябваше да звучи. Людмила не можеше и да се приближи до него, макар той да й предлагаше това. Боеше се. Двамата винаги седяха откъм противоположните страни на масата, разделени от седем горящи свещи, и Людмила се любуваше на най-прекрасното в света лице. Беше готова да даде всичко за правото да го гледа двадесет и четири часа в денонощието.
— Питаха ме дали не си ми казал кой те е убил.
— И какво им отговори?
— Нищо. Не им казах нищо.
— Съгрешила си — тихо и сурово произнесе Леонид. — Не напуснах този живот, за да вървя във вечността редом с лъжлива грешница. Ти е трябвало да си признаеш всичко.
— Но как бих могла… — заекна Людмила, без да сваля очи от обожаваното лице.
— Ти трябваше да си признаеш. И щом не си го сторила днес, ще го направиш утре. Върху теб е паднала огромна вина за болестта на Светлана и за това, че се опита да я убиеш. Аз те съжалих и не казах на никого за какво тя получи нервно разстройство. А бих могъл да разглася на всички, че ти се помъчи да я убиеш, че проникна в моя дом, носейки със себе си огромен месарски нож. Но аз те пожалих и предадох Светлана, която не е виновна за нищо. Докторите мислеха, че тя има халюцинации, че й се е привидяла жена с нож, а аз си премълчах и не казах, че това действително се е случило. Светлана много тежко понесе лечението, тя толкова страдаше — бедната невинна жертва — и виновни за това бяхме ние. Ти и аз. Тази вина тегнеше върху нас като тежко бреме и затова не можехме да бъдем заедно в земния живот. Единият от нас трябваше да си отиде и да се пренесе в по-добрия свят. И аз отново се пожертвах, изоставих болната и безпомощна Светлана и се преселих в света на мъртвите. А ти? Какво направи ти, за да изкупиш греха си?
— Аз ти помагах — промълви Людмила. — Направих всичко, каквото ми нареди. Нима това не е достатъчно да заслужа правото да бъда винаги до теб?
— Ти трябва да се пречистиш от отровата на греха.