Гласът на призрака стана още по-тих и Людмила цялата се превърна в слух, за да го чува.
— Ти трябва да си признаеш всичко и да се покаеш. Иначе нито за мен, нито за теб няма да има покой. Твоята разплата ще бъде сурова, но трябва да бъдеш готова за нея.
— Разплата ли? За какво говориш?
— Ще си признаеш, че си ми помогнала да си отида, ще разкажеш всичко, теб ще те изпратят в клиника и ще започнат да те лекуват толкова болезнено и мъчително, че смъртта ще ти се стори като избавление. Но няма да ти разрешат да умреш. Това и ще бъда възмездието, което ще те застигне за греха ти, за това, което си причинила на Светлана.
— Но аз не искам! — почти извика Людмила. — Не искам! Желая да бъда с теб!
— Тогава ела при мен — тайнствено произнесе Леонид. — Ела при мен, любима. Признай си всичко, покай се и ела при мен. Тогава вече нищо няма да ни раздели. Нека музиката да звучи по-силно, аз си отивам…
Людмила покорно, като хипнотизирана, натисна потенциометъра и месата отново гръмна. Тя започна една след друга да гаси свещите, без да свежда поглед от любимото лице, което й се струваше, че постепенно се стопява в мрака.
Както винаги след появата на призрака изпадна в пълно вцепенение. Стоеше неподвижно посред стаята до масата и й се струваше, че спи. Знаеше, че не може да се отърси от това вцепенение, то щеше да премине от само себе си, чак когато свършеше музиката. Мислите й течаха вяло, ръцете и краката й сякаш бяха от олово.
Добре, тя ще направи всичко, както Леонид го иска. Той е нейният повелител, а тя — негова покорна робиня и ще се подчини на волята му.
Пета глава
Нугзар Бокучава, генерален директор на издателство „Вирд“, очакваше появяването на Светлана Параскевич с леко раздразнение и голямо любопитство. Той вече знаеше, че „Паун“ е купило от нея за двадесет и пет хиляди долара последния бестселър на знаменития романист и беше обиден на вдовицата на писателя. Защо тя бе предложила ръкописа на този дебеланко Пашка? Та нали Нугзар винаги бе плащал по-високи хонорари от останалите четирима издатели. Те даваха за всеки ръкопис от дванадесет коли по осемстотин-деветстотин долара, а Нугзар — по деветстотин и петдесет и два пъти дори по хиляда. Защо тогава тя не бе дошла при него?
Бокучава често надзърташе през прозореца и най-сетне видя как пристигна старичкото жигули, което преди го караше Леонид.
Веднага натисна бутона на интеркома.
— Рита, бързо кафе, коняк, бонбони. И не забравяй подаръка за Нова година. Тя идва.
Нугзар Бокучава скочи от креслото и се приближи до огледалото, за да приглади косата си и да си оправи вратовръзката. Тлъстият Пашка най-детайлно му бе разказал епопеята с визитата на Светлана и той си бе извлякъл полезен урок. Нямаше да се държи толкова глупаво.
Когато вратата се отвори, стремително направи няколко крачки към влязлата жена.
— Светлана, не можеш да си представиш колко се радвам да те видя!
След като й целуна ръка, настани вдовицата не на стола срещу бюрото си, а я отведе до меките кресла в ъгъла на кабинета.
— Ние всички скърбим заедно с теб, скъпа — поде съчувствено. — Но аз разбирам, че твоята мъка от загубата е несъизмеримо по-голяма. Някакви затруднения ли имаш? Само кажи и ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна.
Лицето на Светлана беше сериозно и тъжно, но Нугзар Бокучава имаше набито око — тя изглеждаше прекалено добре за неутешима вдовица. Навярно вече си беше намерила любовник, а може бе го имаше отдавна и сега, след гибелта на Леонид, ръцете й бяха развързани. Ами ако именно любовникът й бе видял сметката на Льоня?…
„Глупости — прогони тази мисъл издателят. — Да не се е побъркала, че сама да унищожи източника си на постоянни доходи! От какво ще живее без неговите романи? От доходите от преиздаването им? Но те бързо ще се стопят. Двадесет и седем любовни романа — дори и всеки от тях да бъде преиздаван по два пъти — това не са повече от четиридесет хиляди долара, тъй като хонорарът от второто издание е доста по-малък, отколкото за първата публикация. И колко време ще изкара с тези четиридесет хиляди? Трябва да си е направила сметката, не е малка, я…“
— Благодаря, Нугзар — рече Светлана, — знаеш, че имам само един проблем, но за него никой не е в състояние да ми помогне. Льоня вече го няма и трябва да се науча да живея без него.
Хубавичката Рита вкара в кабинета подвижна масичка, върху която бе подредила каничка кафе, чаши, бонбони, бутилка качествен коняк и миниатюрни чашчици. Върху долната поличка имаше голям, красиво оформен пакет.