Бокучава дискретно даде знак на Рита.
— Светлана Игоревна, всички в нашето издателство много обичаха и високо ценяха вашия съпруг. Моля, приемете този новогодишен подарък от всички нас, от целия колектив — пропя момичето, подавайки пакета на Светлана.
— Благодаря, скъпа — величествено кимна Параскевич. — Трогната съм. Разбирам, че този подарък не е за мен, а за Льоня, но ще го приема като спомен за него.
Рита излезе, плътно затваряйки след себе си вратата. Нугзар отиде до сейфа и извади от него неголяма кутийка.
— А това е лично от мен.
Той я отвори и я поднесе на Светлана. Върху тъмното кадифе проблясваше дебела златна верижка „Картие“.
— Какво правиш — поклати глава Светлана. — За какво? Не съм заслужила това. Не е нужно, Нугзар, прибери си я.
— Трябва да я вземеш.
Бокучава ласкаво, но настоятелно пъхна кутийката в ръката й.
— Ти си била редом с Леонид през всичките тези години, била си негова вярна помощница и опора. Без теб той не би станал това, което стана. Ние всички го разбираме и на първо място — аз.
— Защо ти?
— Защото Леонид много пъти ми е говорил по този въпрос. Разказвал ми е колко му помагат твоята поддръжка, твоите съвети, самото ти съществуване. Той много те обичаше, Света, и ако някой ти каже нещо друго, не му вярвай. Знам какво говоря. Той те обичаше и тази любов му помагаше да пише великолепните си книги.
Нугзар бе подготвил речта си предварително, още когато сам бе обикалял ювелирните магазини, за да избира верижка за Светлана. Когато вчера вечерта му бе позвънила и го бе предупредила, че днес ще го посети, веднага се бе досетил, че тя не го прави току-тъй. Нещо й бе необходимо. Но щом е така, то и той не биваше да изпуска своето. Трябваха му правата за преиздаване на всички романи на Параскевич.
— Е, какво — след кратка пауза въздъхна Светлана. — Благодаря ти, Нугзар. Ти винаги си бил джентълмен. За съжаление, аз нямам какво да ти подаря за Нова година, освен…
Тя вдигна от пода до краката си голяма чанта и извади от нея папка. Обикновена папка, точно като тези, в които Леонид носеше ръкописите си.
— Това е новият роман на Льоня. Той го завърши малко преди да го убият.
Бокучава замръзна. „Ама че кучка! Аз се отнасям човешки към нея, охарчвам се за златна верижка, черпя я с кафе и коняк, помощта си й предлагам, а тя… Иска да ме прекара. За пълен идиот ме взема, мисли си, че Пашка не ми е казал нищо. Долна твар, мерзавка такава! Ей сега ще си го получиш, щом си го търсиш!“
Той взе папката, развърза я с треперещи от гняв пръсти и погледна титулната страница. „Омразата бива и розова“. Странно. А Пашка му бе казал, че ръкописът, който му бе продала Светлана, носи заглавието „Актриса за убиеца“. Или нещо от този род… Но това, разбира се, бяха глупости. Титулната страница винаги можеше да се подмени и да се сложи всякакво друго заглавие. Важен бе текстът.
— Това не е ли ръкописът, който продаде на „Паун“? — внимателно попита, без да изпуска папката от ръцете си.
— Не — кратко отвърна тя.
Не се изненада ни най-малко и очевидно бе очаквала този въпрос.
— Нали нямаш нищо против да проверя?
— Разбира се, Нугзар, провери го. Но още сега, пред мен, защото няма да ти оставя ръкописа.
Бокучава седна на бюрото си и набра номера на издателство „Паун“.
— Паша? Аз съм. Под ръка ли ти е новият роман на Параскевич? Изпрати ми по факса началото на първа, трета и пета глава. Не, не конкретни страници, а тези, от които започват главите. После ще ти обясня, после, Паша. Направи ми тази услуга. Да, още сега.
Откакто доста автори бяха започнали да работят на компютри, Нугзар Бокучава се бе научил да разпознава множество малки хитрости, които бяха невъзможни в ония времена, когато ръкописът се печаташе с индиго в няколко екземпляра на пишеща машина. Отпечатаните на машина екземпляри бяха съвсем идентични, а разпечатаните на принтер варианти биха могли да се различават коренно един от друг. Всичко зависеше от това как ще се подредят страниците в компютъра, какъв ще е интервалът между редовете, колко знака ще има на ред. И тогава в единия вариант някой епизод например можеше да се намира на четиридесет и пета страница, а в другия — на тридесет и седма или на петдесет и девета. Така че нямаше смисъл да иска от Паша конкретни страници с конкретни номера и да ги сравнява с тези от ръкописа, който му бе донесла сега Светлана. На тях можеше да се окаже съвсем различен текст, но това съвсем не означаваше, че става дума за различни романи. Ако тази особа бе решила да го подмами като глупаво хлапе, нищо нямаше да се получи. Не си бе направила добре сметката.