През всичкото това време Светлана не проявяваше никакви признаци на нервност, спокойно си наля втора чаша кафе, пийна глътка коняк и си запали цигара.
— Не те лъжа, Нугзар — рече тя, — но ти си в правото си и не ти се обиждам. Проверявай. Така или иначе, отнася се за големи пари.
Бокучава си премълча, страхувайки се да не каже нещо излишно или вредно — нещо такова, за което после ще съжалява. Факсът забръмча и на бюрото бавно изплува дълга книжна лента с текст. Нугзар бавно, сдържайки с усилие тръпката на нетърпението, отвори папката и извади трите листа, от които започваха първа, трета и пета глава на романа. Текстовете бяха абсолютно различни, различни бяха и имената на персонажите. След като разгледа бегло страниците, той разбра, че романът наистина е друг.
— Е, как е? — обади се Светлана. — Убеди ли се?
— Не мога да повярвам на очите си — разпери ръце издателят. — Кога е успял Леонид да го напише? Два романа не стават за два дена.
— Льоня работеше много бързо, вие всички прекрасно знаете това. Нормата му беше кола и половина на ден. Главното бяха замисълът, интригата, характерите. Той можеше да не работи цяла седмица, бродеше из апартамента, мислеше, градеше сюжета, скицираше героите си. А когато всичко беше обмислено, сядаше и пришпорваше текста. Той написа доста повече, отколкото смята вашего брата.
— Защо тогава не го е публикувал?
— Защото не искаше да получава за него онези жалки трохички, които му плащахте. Льоня работеше за вас, защото му лазехте в краката и го молехте да помага на издателството да се стабилизира, да закърпи финансовите си дупки. И той не ви отказваше, защото ви считаше за приятели. Бил е твой съученик, Нугзар, Ана му е била състудентка, Паша го доведе ти и Льоня реши, че твоят приятел е и негов приятел, че трябва да изпълни сълзливата му молба и да му помогне. И с останалите беше същото. Но дълбоко в душата си той се надяваше, че най-сетне ще се намери честен издател, който ще му предложи човешки хонорар. Затова си създаде резерв — наведнъж да му продаде няколко ръкописа.
— И голям ли е този резерв? — предпазливо попита Нугзар, мобилизирайки всичките си сили, за да не покаже обзелото го вълнение.
— Голям е — подсмихна се Светлана. — Ще ми стигне до края на живота ми.
„А на моя? — едва не се откъсва от езика на Бокучава, но навреме успя да се сдържи. — Ето значи каква била работата. Тя разполага с ръкописите на новите романи на Параскевич. Посмъртни издания! Боже мой, само какви пари могат да се направят от това! Необходима е хубава, грамотна реклама, трябва да се нагнети интересът на читателите, да се лансират няколко статии в най-четените вестници и непременно предаване по телевизията, да се намекне за обстоятелствата около загадъчната му гибел, за нещо по-пикантно… И това ще бъде върхът. В Русия няма да има нито една жена, която не си е купила книгите му. Та това са милионни тиражи! А що се отнася до печалбите… Страшно е дори да си помисли човек.“
Но съдейки по всичко, щеше да му се наложи скъпо да плати за тези ръкописи. Светлана не е като Леонид, няма да започне да се стеснява и ще поиска процент от реализацията на тиража. Може, разбира се, да бъде прекарана. Тя не би могла да направи проверка в типографията колко книги са отпечатани в действителност. В изходните данни ще бъдат посочени сто и петдесет хиляди екземпляра, да върви да ги брои колко са били. Хората в печатницата не са глупаци и няма да й кажат. Ами ако нещо стане? Ако разбере по някакъв начин? Светлана не би дала всичките ръкописи наведнъж, ще ги продава един по един и ако открие измамата, по-нататъшните им отношения ще секнат за миг. Значи трябва да бъде честен с нея, но това означава, че ще се наложи да й нарине много пари. А жалко. Направо много жалко.
„Но изход има — ободри се Бокучава. — Има изход.“ Трябваше само да се потруди повече. Да завърти главата на Светлана, да я направи своя любовница, а след това може би и съпруга. Заради такива пари си струваше да се разведе с Люба, тя и без друго вече беше му омръзнала. Тогава всичките доходи — в общия кюп и никакви разходи. Да, това беше изход. Когато изворчето пресъхнеше и от посмъртните издания на Параскевич събереше толкова реколти, колкото успееше, тогава можеше да изостави Светлана, като предварително прехвърлеше спечелените от труда на покойния й съпруг парички в такива банки и на такива сметки, където тя никога не би могла да ги намери.