Докато минаваше между щандовете, вниманието й бе привлечено от много симпатични банани и разкошно кехлибарено грозде.
— Може ли да го опитам? — обърна се към смуглия, чернокос продавач.
Той моментално разцъфна в златозъба усмивка.
— Опитай го, красавице. Гроздето е чудно. Опиташ ли го, три кила ще вземеш и няма да съжаляваш.
Настя си откъсна едно зърно от голямата, тежка чепка, изтри го с пръсти и го пъхна в устата си. Гроздето се оказа наистина великолепно, но три килограма не би си купила. Цената му очевидно не беше по джоба й.
— Слагай на кантара повечко, стопанино — дочу зад гърба си мъжки глас. — Трябват ни витамини.
Тя сърдито се обърна и погледът й се натъкна на засмяно лице и познати зеленикави очи.
— Влад! Какъв вятър те довя тук?
— Вървя след теб. А ти стопанино, тегли, не си губи времето — подкани продавача Стасов.
— Голям нахалник си, Влад — усмихна се Настя. — Направо изпод носа ми вземаш гроздето. Ами ако не стигне за мен?
— Че то е за теб. Смятай го за подарък.
— Да не си се побъркал! — възмути се тя. — Знаеш ли колко е скъпо?!
— Голяма работа, пред Нова година всичко е позволено, не ми прави такива физиономии. Още повече че те търсех с користна цел. Дай си чантата, че като нищо ще се счупиш.
Настя с облекчение му подаде натъпканата си с продукти чанта и сложи отгоре кесията с гроздето. Двамата излязоха от базара и се отправиха към колата на Стасов.
— Забелязах те отдалеч — рече Влад, завъртайки стартера. — Якето ти е с доста ярки цветове.
— Аха, а муцунката ми е безцветна. Стасов, жените никога ли не са те били заради твоите изискани комплименти?
— Ами… Настя… — смути се Владислав и дори леко почервеня. — Аз съвсем нямах това предвид. Не ми се обиждай, моля ти се.
— Я остави — звънко се засмя тя. — Свикнала съм. Пък и имам очи и се гледам в огледалото. Е, не съм Мерилин Монро, но да се беся ли от мъка? Нямам комплекси. Влад, ще ме откараш ли вкъщи или само ще ме возиш?
— Ако ме поканиш на гости, ще те откарам. Вече ти казах, че имам користни интереси.
— В какво се състои користта ти? Да си хапнеш от гроздето, което ти плати? Или претендираш за знаменитото телешко печено на Алексей? Трябва да те разочаровам, той е в Жуковское, така че менюто ще е по-семпло.
— По принцип ми е нужен съвет, но ако към него в добавка ми се даде да хапна, няма да е никак лошо. Оттук ли да минем?
— Ако ти достига нахалство. Тук вземат парички за такива неща.
— Моите ще ми стигнат — измърмори Стасов.
Вкъщи Настя извади продуктите от чантата, сложи чайника на котлона, направи на бърза ръка сандвичи и наряза портокаловия кекс.
— Това е, Стасов, вече съм готова за безплатно раздаване на съвети. Между другото, казах ли ти, че много се радвам да те видя?
— Не може да се очаква от теб такова нещо. Ако е за хокане, ти ще си първата, а за добра дума си страхотна скъперница.
— Ще те помоля да внимаваш с изразите си, защото иначе ще ти напиша квитанция по най-високата такса. Казвай какво ти се е случило.
— Засега нищо. Но ситуацията е една такава особена… Най-добре е да започна отначало. Вчера ми се обади по телефона Иван…
— Кой Иван?
— Заточни, кой друг. И ме помоли да помогна на някакъв си правозащитник Поташов. Нещо говори ли ти фамилията му?
— Гледах го телевизията, двамата с Иван се правеха на клоуни, не можеха да си поделят лошите и добрите милиционери.
— Така ли? — намръщи се Стасов. — Да не би да ги свързва старо приятелство?
— Ами Иван ми каза, че са се запознали едва в студиото, непосредствено преди записа.
— Не те ли е излъгал?
— Откъде да знам — сви рамене Настя. — Може и да ме е излъгал. Само че защо?
— Какво ти каза за Поташов?
— Каза, че маниерите му били ужасни, но като си затвориш очите за тях, бил свестен мъж и като цяло нелош. Не можеш ли най-сетне да ми обясниш за какво точно става въпрос?
— Мога. Накратко, днес при мен дойде този Поташов и ми предложи да сключим договор за провеждане на частно разследване на обстоятелствата около осъждането на някой си Евгений Досюков.
— Господи, това да не е „Мегатон“?! — плесна с ръце Анастасия.