Берьозин остави слушалката и едва сега забеляза, че Ирина стои до него. Не беше я усетил кога е влязла в хола.
— На него си телефонира? — попита го.
— Да. Дадох му отчет за тазвечерното мероприятие. Гледал ни е по телевизията.
— И какво каза?
— Похвали ни.
— А с теб какво се опитваме да направим?
— Не те разбирам — повдигна вежди Сергей Николаевич.
— Преди да се сбогувате, ти каза: „Опитваме се“.
— А това ли било… Той ме попита дали свикваме да живеем заедно. Седни, Ирочка, вземи си чашата и хайде да пийнем.
Тя послушно се настани на дивана и вдигна тънката, на високо столче чаша. Берьозин се отпусна плътно до нея. Той си даваше сметка, че трябва да се помири с Ирина и че не бива да я обижда. Първо, тя с нищо не го бе заслужила и второ, просто не биваше. С други думи, беше опасно. Ирина нямаше какво да губи, ако нещо се случеше. А той самият имаше много неща за губене.
— Ирочка, искам да пием за теб. Ти си удивителна жена, рядко срещана жена и на мен страхотно ми провървя, че се появи на пътя ми в най-трудния момент, когато вече не виждах никакъв изход от създалата се ситуация. И съм безкрайно благодарен на съдбата, че те е създала и те е подарила на мен. Аз имам много недостатъци, знаеш го, и понякога си позволявам да говоря напълно излишни неща, за което после ужасно се разкайвам. Затова те моля, Ира, да ми простиш предварително за целия ни бъдещ живот. Тъй да се каже, авансово. Искам никога да не забравяш колко високо те ценя и, ако се случи да сглупя и да ти кажа нещо обидно, то ще е именно от глупост, а не от желание да ти причиня болка. Запомни — никога и при никакви обстоятелства не бих пожелал да страдаш. Вярваш ли ми?
— Вярвам ти — усмихна се Ирина. — Ти няма да посмееш да ми причиниш болка. Ти не си такъв глупак. Но с удоволствие ще пия за това, което току-що каза. Така или иначе, всичко вече се случи, ние с теб нямаме път назад и трябва взаимно да се учим как да съжителстваме. Права ли съм?
„Ама че дяволска женичка — помисли си с раздразнение Берьозин. — Не се поддава на словесни ласкателства. Нима толкова силно се е обидила? Сигурно. Ама и аз съм един смотан слабоумник, много добре знаех колко се притесняваше преди днешния прием, как се готвеше, как се страхуваше. Прекара три часа под огромно напрежение, усмихваше се мило и поддържаше светски разговори с хора, които виждаше за пръв път в живота си и които бяха сигурни, че я познават от години. И точно в такъв ден не успях да се сдържа да не й река някоя гадост. Не съм ли пълен идиот!“
— Права си — отвърна, премествайки се още по-близо до нея. — Но има и друго, което държа непременно да ти го кажа сега. Ти си за мен нещо повече от обикновен партньор в играта. Не бях го осъзнал до тази вечер. А когато журналистът те нарече моя съпруга, неочаквано ми стана дяволски приятно. Гледах телевизионния екран и си мислех: „Тази красива и умна жена е моя съпруга. Тази възхитителна жена е моя съпруга. Всички вече го знаят“. И се радвах. И се гордеех. И още дявол знае какви чувства изпитвах. Но това наистина беше неочаквано. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Аз съм на четиридесет и три, Ира, зад гърба си имам почти двадесет години брачен живот, но никога не ми се е случвало подобно нещо. Нито един път не съм изпитвал такива чувства, каквито изпитах днес, когато те носех на ръце и всички ни зяпаха. Да пукна, ако се намери поне един мъж, който не би ми завидял в този момент.
— Да — засмя се Ирина, — струва ми се, че не би се намерила и жена, която да не завиди на мен. Като че ли схващам какво имаш предвид. Аз, разбира се, бях ужасно уплашена и нервна, но знаеш ли, няколко пъти те наблюдавах отдалеч, когато ти се бе увлякъл в разговор с някого, и си казвах: „Леле, какъв атрактивен мъж! Господи, та това е Серьожа, това е моят съпруг“. И ми ставаше приятно.
— Наистина ли?
Берьозин се взря в очите й, които се оказаха толкова близо до неговите, че дори не можа веднага да ги фокусира.
„Трябва да я целуна — помисли си някак вяло. — Сега непременно трябва да я целуна, за да затвърдя успеха си. Хайде, Серьога, целуни я, давай, напред…“
Той се чукна леко с Ирина и глътна шампанското си на един дъх. Тъй и не се реши да я целуне. Двамата бавно допиха бутилката, изгледаха в полунощ още една новинарска емисия, в която също говориха за тях като за най-атрактивна двойка на тазвечерния прием, пожелаха си лека нощ и се разотидоха по стаите си.
Четвъртъкът и петъкът преминаха както обикновено. Берьозин излизаше сутрин и се връщаше за вечеря, а Ирина си стоеше вкъщи и го чакаше. През деня тя излизаше на улицата, купуваше множество вестници, внимателно ги преглеждаше, изрязваше репортажите или просто стандартните информации за приема и докато Берьозин се хранеше, му четеше на глас извадки от тях. Успехът им се бе оказал далеч по-голям и от най-оптимистичните очаквания. Журналистите се бяха развихрили и бяха започнали да провеждат помежду си конкурси и разни допитвания, резултатите от които практически публикуваха всички вестници. Берьозин и Ирина попадаха в първата тройка на номинациите „най-красива двойка“, „най-елегантен политик“, „най-привлекателна съпруга на политик“, „най-нежен политик“, „най-непиеща двойка“. Ирина се радваше като дете и Берьозин изпитваше непознато преди чувство на умиление, гледайки сияещите й очи.