— Какво ще правим в събота? — попита тя. — Пак ли ще работиш?
— Не — протегна се Берьозин. — В събота ще си почиваме. Какво би искала да правим? Може би ще се поразходим по магазините?
— Защо? — учуди се Ирина. — За продукти?
— И за това. В неделя почти навсякъде ще е затворено, а през седмицата няма да имам възможност да ти помогна. Остава само съботата. Ще отидем на стоковата борса, ще купим по-големи количества от всичко, че да ни стигне за дълго време. Освен това трябва да имаш предвид, че ако победим на изборите, то през цялата седмица, че може и през следващата, всяка вечер ще ни идват гости вкъщи. Много хора изведнъж ще си спомнят, че се познават с мен, и ще дотичат да ме поздравят. Така че трябва да имаме достатъчно продукти. Между другото, и напитки също.
— Но защо и ти трябва да идваш, Серьожа. Дай ми колата, аз сама ще купя всичко.
— Ти май не разбираш — усмихна се меко и търпелив Берьозин. — Не бива да носиш тежки неща, защото не си се възстановила напълно след катастрофата. Значи, чантите и пакетите трябва да ги носи след теб шофьорът. А това вече не става. Нашата партия ще се бори с привилегиите. В рамките на разумното, разбира се, но тъй или иначе, аз като един от лидерите, не бива да допускам пред очите на всички шофьорът да мъкне покупките ми. Ние с теб трябва да отидем с моята кола и всичко да си купим и докараме сами.
— Добре — примирено сви рамене Ирина, — ти по-добре знаеш кое и как трябва да става.
Прекараха половината събота в обикаляне на магазините и стоковите борси, в резултат на което багажникът на Берьозиновата лична волга бе напълнен догоре. Разпознаваха ги, обръщаха се след тях и Сергей Николаевич се радваше от душа, сякаш се гледаше отстрани: висок, строен, младеещ се, в къса, перфектно скроена шуба, в джинси, подчертаващи дългите му мускулести крака, гологлав, смеещ се или весело бъбрещ с жена си и без никакво напрежение носещ кашони, кутии, пакети и чанти. И редом с него Ирина, също в шубка и джинси — че как иначе, нали са тръгнали на пазар, а не на прием — дълга руса коса, прибрана в яркочервена плетена шапчица, шията й увита в дълъг яркочервен шал. Той добре осъзнаваше, че всеки, който днес го бе разпознал, непременно щеше да разказва за това и трябваше да полага максимум усилия, за да извлече полза от ситуацията. Вървеше покрай щандовете и се спираше само пред продавачите, на чиито лица забелязваше проблясъка на разпознаването. И беше сигурен, че още вечерта приятелите и близките на тези продавачи ще узнаят какъв хубав мъжага е този Берьозин, как обича жена си и се грижи за здравето й — особено след излизането й от болницата — не й разрешава да купува нещата, които лекарят й е забранил да яде. Той е готов да се откаже дори и от тези, които ужасно обича, за да не я изкушава излишно. Сам мъкне пакетите с продукти, няма си прислужник, а на жена си не позволява да вдига тежки предмети. Да, сам ги мъкне, но какво от това — той е силен като бик, краката му дълги, раменете широки. Берьозин се вози със собствената си волга, не на някой мерцедес, а наистина на обикновена волга, види се, не краде, живее честно, но не е и някой смотан бездарник, на когото парите му стигат само за трамвай, а е успял да спечели с труда си за волга.
След като се върнаха вкъщи, обядваха и изведнъж се оказа, че няма какво да правят. Досега никога не бяха прекарвали почивните дни заедно вкъщи. Когато Сергей сутринта излизаше за работа, всичко беше разбираемо — Ирина му приготвяше храна и се занимаваше със себе си, след работа той вечеряше и гледаше телевизия, понякога, разговаряше по телефона, тя прибираше масата след вечеря и включваше малкия черно-бял телевизор в кухнята, защото й харесваха филмите, а не политическите предавания, които той следеше. След това двамата се разотиваха по стаите си да спят.