Докато слушаше всичко това, Ирина вадеше от хладилника тенджерка със супа, чинийка със салата, купичка с краве масло, бурканче със сметана, режеше хляб и го нареждаше на красива купчинка в плетена кошничка. После включи котлона да стопли супата, извади голям шикарен поднос, подреди върху него чиниите и приборите за хранене, бутилката минерална вода и чашите, хляба, маслото, сметаната и салатата.
Когато Берьозин замълча, тя тихо рече.
— Можеш да разчиташ на мен, Серьожа. Аз съм достатъчно разумно същество и не възнамерявам да те подвеждам. Давам ти дума, че ако поискам да те напусна, то ти ще разполагаш с най-малко половин година време, за да направиш всичко безшумно и изгодно за двама ни. Ако почувствам, че животът ми с теб става непоносим, все някак ще мога да изтърпя половин година. А може би и повече. Аз съм търпелива, Серьожа. Ако знаеше какво трябваше да изтърпя в миналото си, ако знаеше какви неща ми се налагаше да изтърпявам, ти не би се усъмнил в думите ми. Обещавам ти, че никога нищо няма да направя тайно от теб, зад гърба ти или в твоя вреда. И хайде да приключим с тази тема. Помогни ми, ако обичаш, да сложа масата в хола.
В очите на Берьозин започнаха да напират сълзи. Господи, колко приличаше на онази Ирина! Същото лице. Същите ириси, същите устни, същият нос. И косите. И ръцете И телосложението. И в същото време колко различни бяха двете. Онази беше непредсказуема, непрогнозируема, избухлива, взривна. Можеше да даде дума, като още в същия момент вече знаеше, че в никакъв случай няма да я сдържи — нещо повече, давайки дума, тя вече обмисляше варианти как по-бързо и по-ловко да я наруши. Постоянно лъжеше, гледайки те нагло в очите и усмихвайки се невинно. Обещаваше да не се напива пред отговорни мероприятия, пред официалните визити, които правеха, или когато посрещаха високи гости, и се появяваше пияна до пълна невменяемост.
„Е, какво, котарачето ми — капризно присвиваше начервените си устнички, — помириши ме, не мириша на нищо нали, аз съм абсолютно трезва.“ Миризма на алкохол наистина не се усещаше и първите няколко пъти Берьозин се бе хванал на въдицата й. Едва след това се досети, че тя взема наркотици. С нея никога и за нищо не можеше да бъде сигурен, тя беше в състояние да го подведе всеки момент, да го излъже, да го прекара, да му нанесе удар под пояса, да изтърси чудовищна глупост в присъствието на чужди хора и после дълго да се киска, гледайки обърканото му изражение и наслаждавайки са на злорадството в очите на околните.
Онази Ирина беше ад, истински ад, проклятие, наказание. А тази? Нима действително е съвсем различна, нима действително е нормална, уравновесена жена, макар и със съмнително минало, но все пак с нормален мозък и нормален характер? Жена, с която не се налага да е непрекъснато нащрек, постоянно да очаква неприятности, капризи, че дори и откровени гадости и подлости. Жена, която с удоволствие си седи вкъщи, готви му обяд, през свободното си време чете или гледа телевизия, жена, която не я тегли „на свобода в пампасите“, към мъжете, към пиенето, към шумните пияни компании и веселите лудории, към опасни любовни приключения и към мръсно, бързо чукане край някоя ограда.
Изведнъж на Берьозин му се прииска да й достави някакво удоволствие. Спомни си с какво недоумение Ирина бе посрещнала настояването му да сервира обедите и вечерите в дневната. Самата тя не обичаше да стои в хола, почти непрекъснато се намираше в кухнята — ако не готвеше и не миеше съдове, четеше или гледаше телевизия, но именно в кухнята. „Сигурно така е свикнала и така й харесва“ — заключи Берьозин.
— Хайде да вечеряме тук — предложи той. — Тук е толкова уютно, защо само да мъкнем нещата насам-натам.
Ирина толкова явно се зарадва, че Сергей Берьозин не можа да сдържи усмивката си и веднага се зае да прехвърля всичко от подноса върху масата. Супата започна да ври, Ирина сложи ватрушките във фурната да се позатоплят и започна да разсипва салатата в чиниите.
— Между другото, Ирочка, ти готвиш прекрасно отбеляза Сергей Николаевич, доизгребвайки последната лъжица гъбена супа със сметана. — Къде се научи?