Когато се върна след четиридесет минути, първото нещо, което дочу, бе бръмченето на машинката за мелене на кафе. Без да се съблича, надникна в кухнята. Ирина беше облечена в дълга пола, която виждаше за пръв път, и строга, с плътно закопчана яка, блуза.
— Добро утро! — весело я поздрави.
— Серьожа! — изненадано възкликна тя. — Мислех си, че още спиш. Ти да не би да не си нощувал вкъщи?
— Обиждаш ме, красавице — шеговито я укори Берьозин. — Аз пренощувах у дома, но скочих от леглото в шест и хукнах да ти купувам сладкиши за закуска. Тъй като снощи двамата с теб излапахме като лами твоите възхитителни ватрушки и за сутринта не остана нищо вкусно, реших да ти направя малък подарък. Още повече че днес ще те оставя сама, без да имам каквато и да било представа кога ще се завърна отново. Затова искам да ти оставя това като спомен за себе си.
Той донесе от антрето и сложи на масата пред нея огромна красива кутия, отвори я с театрален жест и пред погледа на Ирина разцъфна огромно разнообразие от сладкиши — печени, от парено тесто, хрупкави, слоести, малки и големи, с маслен и белтъчен крем, с ромова и конячна заливка.
Тя вдигна към Берьозин очи, които за миг станаха, кой знае защо, странно тъмни и блестящи.
— За мен ли са? — попита с несигурен глас. — Да не ме лъжеш? Не са ли за гостите, които очакваш?
— Те са за теб и само за теб. Днес не очакваме никакви гости и аз много се надявам, че ще успееш да ги изядеш всичките, за не скучаеш, докато ме няма. Хей, Ирочка! Да не си ми се обидила? Защо плачеш?
Ирина се извърна към прозореца и бързо изтри сълзите си с длани. След това отново се обърна към Берьозин и се опита да се усмихне, макар че устните й трепереха издайнически.
— Благодаря ти, Серьожа. Досега никой никога не ми е подарявал сладкиши. Знаеш ли, подарявали са ми какво ли не — и евтин вермут, и златни обеци, а такива прости неща, като цветя и сладки, не са. Само че работата не е в това…
— А в какво? — застана нащрек Берьозин.
— Никой не е ставал в шест часа сутринта, за да ми купи подарък. Случва ми се за първи път. Благодаря ти…
Тя помълча малко и решително добави:
— Скъпи.
Пристъпи към него и притисна чело към рамото му.
И отново Берьозин усети аромата на парфюм, който излъчваше косата й, почувства как го обзема някаква непозната, всепоглъщаща нежност.
— Ама че съм дървеняк — произнесе, галейки нежно плещите й, — за цветя въобще не се и сетих. Но ще се поправя, честна дума.
Ирина вдигна лице към него и го погледна със сияещи очи.
— Много разчитам на това — каза съвсем сериозно и изведнъж прихна.
После двамата гръмко се разсмяха и седнаха на масата да пият кафе. Деликатният момент отминаваше, оставяйки в душата на Сергей Николаевич Берьозин някакво, смътно удивление от самия себе си, от Ирина и въобще от цялата ситуация. Дявол да го вземе, нима тя му харесваше? Глупости. Той безумно бе обичал онази Ирина, съвсем се бе побъркал по нея и какво излизаше сега — че за цял живот е обречен да обича жени, които малко или много му напомнят за нея? Строго по Фройд? Това не можеше да бъде, защото то никога не би могло да бъде. Строго по Чехов.
Седма глава
В деня на изборите за Държавната Дума неделя Настя Каменская не без удоволствие седеше в служебния си кабинет. Както обикновено, по време на политически ситуации, заплашващи с произшествия и конфликти, целият личен състав на московската милиция преминаваше на „казармено положение“ или по-просто казано, на „особен режим“, тъй като нещата с казармите в столицата не бяха много наред. Същността на „режима“ се състоеше в това, че една трета от сътрудниците под пагон трябваше постоянно, включително и през нощта, да бъдат на работните си места, а останалите — неотлъчно вкъщи, за да бъдат призовани срочно в службата, ако се наложи.
Режимът бе обявен преди два дена, в петък, и днес беше ред на Настя да дежури на „Петровка“. Разбира се, разходката й с генерал Заточни не се състоя и тя изпитваше едновременно и облекчение, че не й се бе наложило да подпитва Иван Алексеевич, и известно неудобство, че не е успяла да помогне на Стасов. Не разбираше защо Владислав се безпокои толкова, обръщанията на осъдените към правозащитниците не беше нещо необичайно — то се практикуваше доста често и си имаше достатъчно основателни причини. Преди всичко, действително имаха място случаите на неправилно осъждане, съдебните и следствените грешки, недоразуменията и откровените злоупотреби. На второ място, много осъдени разчитаха на „ефекта на действието“: щом се защитаваш, значи си невинен. Ако си виновен, нима би се обърнал към правозащитника. И трето, процесът на собствената реабилитация беше за тях своего рода развлечение. Преписка с правозащитника, може би дори и негово посещение в колонията, някакво движение, разговори — всичко това внасяше разнообразие в тежкия и мрачен живот в затворническата зона.