На Настя й бяха известни случаи, когато заради тлъсти хонорари, знаейки абсолютно точно, че излежаващите наказанието си техни подзащитни са чиста проба убийци и изнасилвачи, адвокатите с всички сили се опитваха да докажат тяхната невиновност. И адвокатите доволни, и за осъдените — приятно.
Настя си бе формулирала нещо като закон, който беше нарекла „закон за тоталния психологически феномен“. Ако даден човек има някаква особеност в своята психика или мисленето си, то тя непременно ще се проявява в най-различни ситуации. Истината сама по себе си звучеше банално и не би могла да учуди никого, но работата се състоеше в това, че тази истина много хора я забравяха и не се възползваха от закона. Когато някой извършва престъпление, то той почти винаги разчита на вероятността да не бъде заловен. А иначе казано, той предварително се смята за по-умен от служителите на правозащитните органи. Една много малка и много специфична група от хора, извършващи престъпление, не разчиташе да избегне наказанието, но преобладаващото мнозинство бе така или иначе уверено в своята ловкост, хитрост, в своя късмет и в своята безнаказаност. Попадайки в затворническата колония, такива хора не се променяха, пък и как биха могли да се променят факта, че са заловени, разобличени и осъдени, според тяхното разбиране, не свидетелстваше за това, че са допуснали грешка при оценката на собствения си интелект и в преценяването способностите на работниците от милицията и прокуратурата. Според тях работата не бе там, че в действителност те са глупаци и мръсници, а в това, че е станал нещастен случай, тоест просто не им е провървяло. Но следващия път непременно ще им провърви. И сега те отбиват наказанието си не поради това, че милицията все пак знае и може нещо, а защото случайно й се е усмихнало щастието да ги залови, но повече такава сполука никога няма да я споходи.
В общи линии всичко беше разбираемо. За да запази психическото си равновесие, човек не бива да се разочарова от самия себе си, той трябва да се самообича и да се самоуважава, а ако започне да си внушава, че се е оказал доста по-глупав, по-примитивен и по-лош, отколкото се е смятал, че не става за нищо, че е съвсем пропаднал и е останал без никакво достойнство, то тогава до психическата му саморазруха остава само една крачка. Човешката психика зорко стои на стража, тя си изработва множество най-различни механизми и хитрости, позволяващи на човека да се защитава от това, което му е неприятно.
И какво произтича от това положение, в края на краищата? Разбира се, твърдата увереност, че ако не му е провървяло по време на съдебния процес, то непременно ще му провърви в реабилитацията. Не може съдбата да му подлага два пъти поред динена кора, нали? Да, не може. Съдиите — глупаци, прокурорите — мръсници и идиоти, ченгетата — пияници и рушветчии, така че просто няма начин един ловък адвокат да не постигне преразглеждане на делото, ново изслушване и оправдание. Какво от това, че съм виновен? Не ми се иска да лежа в затвора и това е! Малко ли са тези, които се разхождат на свобода, незаловени, неразобличени, непомирисали нарове! Защо те не лежат, а аз съм длъжен? И аз няма да лежа!
Настя беше сигурна, че делото на Досюков се вписваше именно в тази картина. Разбира се, правозащитникът щеше да бъде недоволен от факта, че наетият от него частен детектив не намира това, което е необходимо за оправдаването на Досюков, ще мърмори, ще сумти, ще досажда, ще вдига скандали и ще говори гадости. На висок глас ще започне да се съмнява в професионалната пригодност на Стасов, ще настоява той да направи това и това, това и това и ако Стасов не направи това и това, това и това, ще започне да пръска слюнка и да тропа с крака. Може би ще съблазнява с големи пари и ще намеква за фалшифициране. Но всичко това можеше да се преживее. В края на краищата, за двадесетте години, които Стасов бе прослужил в милицията, той бе получавал от всичко в излишък и в доста разнообразни форми от собствените си многобройни началници и от най-различни заинтересовани лица, така че за него това не бе никак ново. Разбира се, добре би било да се откаже от контракта с Поташов, но нали Иван… Един дявол го знаеше само.