— Какво? — ококори очи оперативникът. — Ти с Костя? От къде на къде? Да не си се побъркала, Аска?!
— Защо? — учуди се Настя. — Нормална версия, напълно традиционна, не по-лоша от другите.
— Ама че си — въздъхна с облекчение Юра. — Ти ми говориш за Параскевич, а пък аз си помислих…
— Слушай, твоят цинизъм надхвърля всякакви граници. Ти си като кучето на Павлов — на думата „любов“ само една реакция. Погледни сега, сексуални маниако, слагам в чашата ти двете последни бучки захар и добре си помисли как ще живеем до вечерта.
— Ася, нали ти казах, че утре ще донеса.
— Утре в десет ти ще излезеш от смяна и ще отидеш да спиш вкъщи или ще се понесеш из оперативните простори да издирваш престъпници.
— Слушай, не ме стискай за гърлото — замоли се Коротков. — Ако искаш, още сега ще тръгна от кабинет на кабинет с протегната ръка и ще ти събера половин кутия отровни кубчета.
— Искам — кимна Настя. — Върви и не се връщай без захар.
Коротков покорно взе празната кутия и излезе. Той не знаеше, че Настя искаше захар не от обикновен каприз. Понякога започваше да й се вие свят и тогава й помагаше бучката захар, пъхната между вътрешната страна на бузата и езика й. Освен това тя не можеше да търпи някаква дреболия да й попречи да се концентрира, а липсата на бучка захар напълно би могла да изиграе ролята на такава дреболия, защото почти непрекъснато пиеше кафе и ако за всяка поредна чаша й се наложеше да се лута по коридорите на „Петровка“ 38, просейки от колегите и познатите си по две бучки рафинат, то нищо умно нямаше да измисли. И отговорността за такава ситуация изцяло падаше върху Коротков, защото в четвъртък сутринта, сменяйки се след едно денонощие дежурство по град, бе видял у Настя неначената кутия и си бе спомнил, че жена му бе му наредила да купи захар — нещо, което той, разбира се, не бе направил. След дългото безсъние едва се държеше на краката си, мисълта за ходене до магазина го отвращаваше и бе измолил от Настя кутията срещу честна дума и клетва, че утре ще й я върне. И естествено, не й я бе върнал.
Не след дълго Юра се върна от своя обход с добра плячка и гордо постави пред Настя почти пълна кутия със захар.
— Значи с любов? — попита той, настанявайки се удобно и вземайки чашата си с изстиналото кафе.
— С любовта е странно. Аз помолих Миша Доценко да побеседва със Светлана Параскевич и той залага, както казват американците, десет срещу едно, че Светлана не е имала любовници. Направила му впечатление на жена, обичаща силно съпруга си. Знаеш ли, нашият Миша си някакви свои прийоми. Той е сигурен, че Леонид Параскевич е бил за Светлана светлина в тунела, единствен мъж и въобще еталон за практичност във всичко. Изключения от това били само отношенията на Леонид с неговите издатели. Светлана казва, че лично тя би изградила тези отношения по съвсем различен начин, но Льоня не трябвало да бъде упрекван, защото неговата мекушавост и податливостта му към манипулация, както и липсата му на способност за твърда съпротива били неотменна черта на неговата природа — нещо като обраната страна на медала, откъм чиято лицева част се намирали душевната изтънченост, дълбокият лиризъм и разбирането на женската психика. Накратко, ако Параскевич би успял да изгради отношенията си с издателите така, както би й се искало на Светлана, той не би бил великият Параскевич.
— Тоест, изключваме ревността от страна на Светланиния любовник, така ли? — попита Юра.
— Засега не.
— А от страна на жените на Параскевич?
— Тук има за какво да си поговорим. Някоя си Людмила Исиченко, една доста екзалтирана особа, която на всичко отгоре е и доста смахната, твърди, че Леонид Параскевич й е предопределен свише и трябва да принадлежи само на нея. Опитала се е да въздейства на Светлана, дори и посягала с нож, в резултат на което Светлана получила нервна криза и прекарала два месеца тежко лечение в клиниката. Всичко това наистина се е случило, проверих го. Параскевич се върнал вкъщи, намерил жена си да лежи на пода в безсъзнание, извикал линейка, лекарите я свестили и я откарали в клиниката за нервно болни. Олшански е взел от архива на клиниката болничния картон на Светлана, всичко се потвърждава. Исиченко преследвала Леонид, не го оставяла на мира и той й казал, че ще могат да бъдат заедно едва след година. С други думи, трябва да измине точно една година, в течение на която те не бива да разговарят по телефона, не бива да се срещат и само така ще успеят да изкупят своя грях.