— Я недей така! — засмя се Вадим. — Да не съм луд, че да разрушавам щастието си със собствените си ръце. Женка винаги ми е бил съперник, а аз, ако си спомняш, цели четири години се опитвах да те отвлека от него. И най-сетне такъв шанс — арестуват Женя за убийство! Ти си свободна! Защо трябва да му плащам адвоката? Колкото по-голяма присъда му лепнат, толкова по-добре за мен.
— Ти си нищожество! — избухна Наталия.
— Хайде-хайде, не се горещи. Нали разбираш, че се шегувам. Натулик, точно тогава нямах пари, повярвай ми. В сравнение с Женя аз съм просяк, за мен дори сто хиляди скапани рубли бяха солидна сума, а ти ми искаше десет хиляди долара. Но това, че те обичам както преди, не е никаква шега. Хайде да се видим, а?
— Ти с всичкия ли си, Вадик? — доста по-меко рече тя.
— Нали знаеш, че с Женя се оженихме.
— И какво? Чудо невиждано — оженили се били. Че и аз самият съм женен. Не става дума за това.
— А за какво?
— За това, колко ни беше хубаво на нас с теб. Спомни си, Натулик, спомни си. И за да ни бъде отново хубаво, съвсем не е нужно брачно свидетелство. И така, да дойда ли?
За миг Наталия си представи какво би станало, ако пристигне Вадим. Някога наистина й бе било безумно хубаво с него. Той беше превъзходен любовник — тъкмо по вкуса й — пък бе и красив мъжкар, който радва окото. През всичките четири години, които бе живяла с Женя, тя тайно се бе чукала с Вадим, защото беше здрава млада жена с добър сексуален апетит, а слабият, скучен в леглото и при това възгрозен Досюков не можеше да й даде това, което й се искаше и без което не можеше — или не искаше — да мине. Ако не се броеше чернокожият американски журналист Джералд, след ареста на Досюков нито веднъж не си бе позволила някакво сексуално изживяване. А тялото й си искаше своето… И сега, слушайки в мембраната гласа на бившия си любовник, Наталия осъзнаваше, че нуждите на тялото й ставаха все повече и повече настоятелни. Задоволяването на сексуалния й глад в компанията на Вадим беше безпроблемен и надежден вариант, не беше необходимо да се притеснява дали ще й подхожда партньорът, защото предварително знаеше, че ще я удовлетвори. Не се налагаше да говори нищо, тъй като помежду им всичко бе ясно. Нямаше въобще за какво да се безпокои.
— Идвай — каза решително.
— Кога? Веднага ли?
— Не, първо трябва да изляза, за да свърша някои работи. Хайде де се срещнем в пет. Удобно ли ти е?
— Разбира се, че ми е удобно, Натулик! За теб винаги съм свободен, имай го предвид. Кога да ти позвъня контролно?
— В четири. По това време трябва вече да съм се върнала вкъщи.
— Отбелязвам си. В четири ти звъня и ако не се случи нищо непредвидено, в пет ще бъда при теб.
Наталия се развесели и започна да се приготвя. Надникна през прозореца, прецени какво е времето навън и какво трябва да си облече и извади от гардероба топъл кафяв панталон и дебел плетен пуловер на сиво-бели ромбове. После позвъни на Виктор Фьодорович, пъхна в чантата си натъпкания с пари плик и се отправи на делова среща.
Разстоянието беше голямо и Наталия реши да вземе колата си. От една страна, пътищата бяха отвратителни, защото вчера през целия ден бе валял сняг и с метрото се пътуваше далеч по-бързо, но пък от друга, носейки такава сума със себе си, тя не смееше да рискува да пътува с обществения транспорт. Вече два пъти й бяха крали портмонето и страхът й от крадци беше почти панически.
Закъсня малко, но Виктор Фьодорович с нищо не показа недоволството си от този факт. По принцип той беше спокоен и дори невъзмутим човек. Познаваха се от година и половина и за това време Наталия нито веднъж не бе видяла на лицето му нито вълнение, нито уплаха, нито гняв. Изглеждаше така, сякаш доброжелателната усмивка е залепена стабилно на добре очертаните му устни.
— Благодаря ви, гълъбче — рече той, пъхвайки във вътрешния си джоб плика с парите. — Това всичко ли е, или остана още нещо?
— Струва ми се, че е всичко — неуверено измънка Наталия. — Тук са петдесет хиляди. Заедно с предишното плащане стават седемдесет. Ако, разбира се, не сте променил решението си…
— Аз ли? — учуди се Виктор Фьодорович. — Какво говорите, Наташенка? Аз държа на думата си и не променям своите решения.
— Значи сме се разплатили?
— Безусловно.
Тя започна да пристъпва от крак на крак, не знаейки какво още да каже. Може би трябваше да се сбогува? Или да уточни следващата си среща с него? Но защо трябваше да се срещат? Вече му беше дала всичките пари и повече нямаха никакъв повод за среща. Но й бе толкова страшно да остане сама… Все пак Виктор Фьодорович беше опитен, умен и надежден човек, при него всичко се получаваше точно тъй, както го бе планирал. Значи, сбогувайки се, Наталия трябваше да му намекне по някакъв начин, че това не е завинаги.