Вече бе успяла да направи доста таблици, когато в компютърната зала надникна старшият програмист.
— Каменская, търсят те от дежурната, позвъни им.
Тя със съжаление се откъсна от компютъра и се отправи към телефона.
— Ася, много те иска гражданката Исиченко — съобщи й дежурният по град, Кудин, симпатичен и весел мъж, когото Настя познаваше от дълги години.
Той постоянно я подкачаше заради нейния работохолизъм и заради страстта й да решава интелектуални задачки.
— Кой?
— Людмила Николаевна Исиченко. Познаваш ли такава?
— Познавам я. Къде е тя?
— Изпратих я в бюрото за пропуски. Седи там и те чака. Зоя ти звъни, а теб те няма на работното ти място. Започнах да те издирвам на всички телефони и Гордеев ми каза, че си под режим.
— Васенка, ей сега ще се обадя да й напишат пропуск, а ти ми направи една приятелска услуга и кажи на някого да ми я доведе. Вече тичам към хралупата си.
— Отдалеч ли тичаш? Откъде успях да те измъкна?
— Работех на Ларисината машинка. Ще ми услужиш ли?
— Добре де, мога ли да ти откажа.
Настя грабна разпечатаните таблици и се понесе към кабинета си. Исиченко се бе явила сама. И то не кога да е, а в почивния ден. Значи нещо й пареше под краката. Интересно, какво ли се бе случило?
Оказа се, че днес Исиченко се изявява в зелено. Блатистозелен панталон, отровнозелена шапка и шал в същия цвят, а като своеобразен венец на ансамбъла — късо палто от боядисани в зелено кожи от норки.
Веднъж Настя бе видяла такова палто в някакъв бутик и числото, изписано на етикета с цената му, съдържаше главозамайващо количество нули. Тя с усилие откъсна очи от зеленото пиршество и се вгледа в лицето на жената. Сякаш Исиченко беше по-бледа от обикновено, но като цяло изглеждаше доста по-спокойна, отколкото при предишните им срещи.
— Аз поразмислих над това, което ми казахте — поде тя направо от прага, — и реших да си призная.
— Седнете, моля — меко й рече Настя, стараейки се да прикрие вълнението си. — Ако желаете, можете да свалите палтото си, тук при нас е топло.
Исиченко се разположи на стола срещу нея, но не се съблече, а само се разкопча. Под палтото й се оказа тревистозелен пуловер.
— Слушам ви внимателно, Людмила Николаевна.
— Дойдох да си призная убийство.
Настя мълчеше. Тя просто не знаеше как да се държи и какво да каже, когато психично болен човек правеше признания, че е извършил престъпление. Да се престори, че й вярва? Или обратното — че не й вярва? Имайки предвид инцидента със Светлана Параскевич, не биваше да забравя, че тази жена можеше да бъде и опасна. Чудеше се как най-правилно да построи разговора, че да не провокира агресивността й.
— Слушате ли ме наистина? — настоятелно попита Исиченко. — Казах, че искам да си призная убийство.
— Признавайте. Слушам ви.
— Аз убих Леонид.
— Сигурна ли сте в това?
Исиченко се намръщи.