— На коя страна се отваря вратата между балкона и коридора?
Исиченко се замисли за миг, сякаш изравяше от паметта си онази нощ.
— Там има две врати — отвърна тя. — Първата се отваря към балкона, втората — към коридора.
— От кой асансьор излезе Леонид? От големия, товарния, или от малкия, който е предназначен за четирима души?
— От големия. Защо ме питате? Нима не ви е известно?
— Искам да се убедя, че паметта не ви подвежда. Сигурно си давате сметка, че признанието в убийство е сериозна работа.
— Разбира се, разбира се — закима Людмила. — Питайте.
— Какви други коли спираха пред сградата, докато чакахте Параскевич?
— Сигурно няма да си спомня всичките. Дойде един сребрист форд и паркира точно под балкона.
— Кой слезе от форда?
— Мъж и жена. Жената носеше дълга рокля и отгоре — късо кожухче.
„Всичко е точно така — помисли си Настя. — Имало е такива свидетели, те живеят на четиринадесетия етаж. Нея вечер са се връщали от банкет.“
— Още какви коли си спомняте?
— Ами още… Имаше още една такава дълга кола, не знам как се нарича. Паркираха я малко по-далеч и от балкона виждах само част от предницата й.
— И кой пристигна с нея?
— Някакъв мъж с кучето си.
— Голямо куче ли?
— Не дребосъче, носеше го на ръце.
„И това го е имало. Господи, нима сама го е убила? Ех, ако всички престъпления се разкриваха така! Убиецът се поизмъчва, поизмъчва и си признава след две седмици. И какво да правя сега с тази убийца? Та тя е абсолютно луда. Не мога да я затворя в килията. Там или ще побърка всички, или ще направи някоя поразия.“
— Людмила, разбирате ли добре какво става тук между вас и мен? Вие ми се признавате за извършител на тежко престъпление. И ако съдът ви сметне за виновна, заплашва ви сурово наказание.
— Да, разбирам — спокойно отвърна Исиченко, но блясъкът в очите й не се хареса на Настя.
— Готова ли сте да повторите признанието си в присъствието на следователя и да подпишете протокол, в който ще бъдат записани думите ви.
— Готова съм, ако това няма да ми отнеме много време.
Настя бързо набра телефона на Олшански. Жена му й каза, че Константин Михайлович бил „под режим“, но тя не го откри и в прокуратурата. Позвъни на още няколко телефона, докато най-сетне й обясниха, че Олшански отишъл в някаква изборна секция, понеже някой се обадил по телефона и съобщил, че там е поставена бомба. Настя съвсем се обърка, защото не знаеше как да постъпи.
— Людмила Николаевна, бихте ли написала всичко, което току-що ми разказахте?
— А следователят?
— Не мога да го намеря, извикали са го по служба. Разбира се, би ми се искало да го дочакате, но тъй като вие ме помолихте да не ви задържам дълго, за всеки случай напишете собственоръчно признанието си.
— Добре — въздъхна Исиченко. — Ще го напиша, щом така трябва.
„Няма да струва и пукната пара това признание, дори и собственоръчно да е написано. Единствената улика е съвпадението на детайлите. Ако си беше признала веднага, би могло да се поработи със следите. Но след три седмици и при такова време какви ти следи…“
— Как бяхте облечена в момента на убийството?
— В яке — учудено вдигна очи Исиченко.
— Какво именно?
— Черно кожено яке с дебела подплата.
— Къде е то сега?
— Вкъщи е, в гардероба.
— Ще трябва да ви го вземем.
— Разбира се, щом е такъв редът.
„Вече е по-добре — отдъхна си Настя. — На якето би трябвало да са останали следи от барут. Ако няма такива, значи признанието й е чиста лъжа. Или е продукт на болното й въображение, или прикрива някого, който й дърпа конците като на безмозъчна марионетка.“
— Какво беше оръжието? Пистолет или револвер?
— Но аз го оставих там, до Леонид. Нима не го намерихте?
— Намерихме го.
— Тогава защо ме питате?
— Така е прието, такива са правилата.
— Пистолет.
— Каква марка?
— Не разбирам от пистолети. Но този беше със заглушител.
— Съвсем сигурна ли сте, че е било пистолет? Нали не разбирате?
— Леонид ми каза, че ще бъде скрит пистолет. И освен това знам, че револверът има барабан, а пистолетът — пълнител.
— С голи ръце или с ръкавици държахте оръжието?