— С ръкавици.
— Къде са те сега?
— Вкъщи.
— И тях трябва да ги вземем.
— Моля, щом трябва.
„Още по-лесно става. Интересно, защо не е изхвърлила ръкавиците? За якето е разбираемо, то е скъпо, дожаляло й е за него. Но пък ръкавиците? Защо ще ги държи вкъщи? Нима напълно се е притъпило чувството й за самосъхранение? Или тя не чете криминални романи и не знае, че на ръкавиците, както и по кожата на ръцете, остават частици барут? А освен това и следи от оръжейна смазка…“
— Къде беше скрит пистолетът? На кое място?
— Между вратите, през които се минава от балкона към стълбището. Те също са двойни и между тях навътре има една такава ниша. В тази ниша се намираше кутията, а в нея беше пистолетът.
— Каква кутия? Опишете я.
— Как бих могла да я опиша? — учуди се Исиченко. — На стълбището лампите не светеха, беше тъмно като в рог и аз я намерих с напипване. Леонид ми каза, че ще бъде там, и тя беше там.
— Поне приблизително. От обувки ли беше, от торта ли? На каква ви приличаше?
— Не беше от торта, сигурна съм. Кутиите за торта обикновено са квадратни, а тази като че ли беше от обувки, но някак по-особена…
— В какво се изразяваше нейната особеност?
— По размери приличаше, но на опипване беше друга. Не беше грапава, а гладка.
„Дявол да я вземе тази убийца шизофреничка. При огледа действително са намерили кутия и именно там, където тя каза. Кутията била от магнетофон, облепена с пъстра гланцирана хартия. Не я дали за експертиза, защото решили, че някой просто я е изхвърлил. Ако Исиченко е инструктирана, то това трябва да го е направил много умен, и предвидлив човек, който е взел предвид обстоятелството, че на стълбището е абсолютна тъмнина и тя не би могла да разгледа кутията. Ако ми беше казала, че е от магнетофон, веднага щях да я улича в лъжа.“
Настя замълча, а Людмила отново се приведе над бюрото и продължи да твори собственоръчното си признание в убийство.
„Много лошо, че Олшански го няма. И интересно, къде е тази кутия? Не дай си, Боже, да са я изхвърлили… Кой би могъл да предположи, че тя има отношение към престъплението…“
Спомни си, че днес в бюфета бе видяла експерта Олег Зубов, и посегна към телефона. Олег беше известен „Плюшкин“, никога нищо не изхвърляше, при него всичко се трупаше с години и не се губеше.
— Олежик, имам един нескромен въпрос — започна тя.
— Ще почерпиш ли?
— Добре де. Само ми отговори, моля ти се, имаш ли нещо във връзка с убийството на Параскевич?
— За писателя ли?
— Ъхъ.
— Не, Настя, не съм се занимавал с писателя. Баба Света. Тя е била дежурна тогава и е ходила на местопрестъплението. Ти я познаваш добре. Пази образците, които събира, като квачка пиленцата си. Не доверява експертизата на никого и всичко си върши сама.
— Но днес, естествено, я няма — обречено въздъхна Настя.
— Днес, естествено, я има. Само две такива психарки има на „Петровка“ — ти и тя. На нея не й е интересно вкъщи, обича работата си повече от всичко на света.
Светлана Михайловна Касянова беше едра, възпълна дама на средна възраст, с вечно недоволно изражение на лицето и с оглушителен весел смях. Никакво седене вкъщи с внуците не признаваше, а на криминалната експертиза служеше горещо и предано почти три десетилетия. Олег Зубов беше неин ученик, затова си позволяваше да я нарича баба Света дори в очите и беше един от немногото сътрудници на ГУВР, които не се бояха от нея. Касянова имаше остър и доста несдържан език, нагрубяваше надясно и наляво, но трябваше да й се признае, че ако някой си изпатеше, то бе само в интерес на работата.
Настя се зае да й звъни, само че телефонът й непрекъснато даваше заето. По-лесно бе да притича до кабинета й, но не можеше да остави Исиченко сама. Най-сетне в слушалката прозвуча дълъг сигнал.
— Слушам! — последва след малко и хриплив глас.
— Светлана Михайловна, безпокои ви Каменская, добър вечер.
— Шегуваш ли се, момиче? Какво й е добро на вечерта? Само главоболия.
— Светлана Михайловна, обаждам се във връзка с убийството на Параскевич.
— Какво за него? Още нещо ли си разровила?
— Почти. Спомняте ли си, че момчетата бяха намерили една кутия на стълбището?
— Имаше такова нещо — потвърди Касянова. — И какво е станало с кутията?
— По-скоро аз исках да ви попитам какво е станало с кутията. Случайно да не сте я изхвърлила поради ненужност?