— Ти, момиче, не ме разпитвай, не си следовател. Казвай за какво става дума?
— Появиха се данни, че в кутията се е намирало оръжието, с което е убит Параскевич. Има ли възможност да се провери това?
— Кога трябва да стане?
— Светлана Михайловна…
— Стига, Каменская! Какво ме баламосваш! Кой води делото? Костя ли?
— Да, Олшански.
— Тогава защо ти ми се обаждаш, а не той? Костя не знае ли за тази нещастна кутия?
— Точно там е работата. Отишъл е на произшествие и не мога да се свържа с него. А ми трябва срочно. Още сега.
След като произнесе последните думи, Настя инстинктивно зажумя. Още никой не си бе позволявал такава наглост с баба Света. Да й бъде поискано изследване през главата на следователя, при това в неделя вечерта, при това и срочно! В този момент Каменская разбра какво чувства един камикадзе.
— Бива си го нахалството ти, момиче! — ревна Касянова и трясна слушалката.
„Не мина номерът — унило констатира Настя. — Ще се наложи да чакам Олшански. А след това ще стане ясно, че не са приобщили кутията към делото и върви, че я търси из кофите за боклук. Неслучайно Касянова не пожела дори да разговаря за нея. Изглежда кутията действително я няма. Лошо. Но остават ръкавиците и якето. И това е нещо…“
— Ето, написах го.
Исиченко й подаде два листа, изписани с неравен и не много четлив почерк. Настя се зае да чете, стараейки се да — не пропусне нещо, а през това време Людмила бръкна в чантата си и извади шишенце от тъмно стъкло.
— Трябва да си взема лекарството — поясни тя, срещайки Настиния поглед. — Може ли да ползвам чашата?
— Моля — кимна Каменская и отново се зачете в текста.
След малко се дочу някакво бълбукане — Исиченко се бе надигнала от стола си и, отдръпвайки се на крачка от бюрото, изливаше течността от шишенцето в чашата. После застана гърбом към Настя и я изпи на един дъх. Когато отново се обърна, изражението й беше странно отчуждено.
— Ето, това беше всичко — изрече с леко приглушен глас и пак се настани на стола.
— Само още няколко минутки, Людмила Николаевна — промърмори Настя, без да откъсва поглед от листа в ръцете си. — Ей сега ще го дочета и може би ще ви помоля да допишете нещо, ако сте го пропуснала.
— Аз нищо не съм пропуснала…
Настя застана нащрек и остави листа настрани.
— Какво ви е, Людмила Николаевна? — попита разтревожено.
— Нищо.
Исиченко се усмихна измъчено и се взря в очите й.
— Сега вече всичко е наред. Всичко е добере.
— Зле ли се чувствате? Може би трябва да извикам лекар?
— Не се старайте, така или иначе, няма да успеете. Аз отивам при Леонид. Сега вече завинаги ще бъдем заедно.
Смуглото й лице стана пепелявосиво, а после изведнъж се обагри в лилаво-кафяво.
Настя грабна телефонната слушалка.
— Вася! — извика отчаяно, дочувайки гласа на дежурния по град. — Лекар! По-бързо!
Но тези няколко минути, които бяха необходими на съдебния медицински експерт да дотича до кабинета й, се оказаха прекалено много, за да успее да ги преживее изпилата отровата Людмила Исиченко. Когато медикът, придружен от Кудин, се втурна в стаята, тя лежеше на пода и беше мъртва. Окончателно и безвъзвратно.
Осма глава
Въпреки късния час, в метрото все още имаше много народ. На станция „Бауманская“ от вагона слезе цяла тълпа пътници и Настя седна в ъгъла. Не можеше да проумее какво става около нея. След внезапната смърт на Исиченко още не бе успяла да се овладее напълно. Началникът на отдела, Виктор Алексеевич Гордеев, бе разговарял с нея, стискайки зъби. Личеше си, че е много сърдит и разстроен, но се бе постарал да пощади нервите й.
„Върви си вкъщи, момичето ми — бе й казал, макар в гласа му да липсваха обичайната мекота и съчувствието. — Утре сутринта ще започнеш да даваш обяснения. Поспи и се помъчи да се успокоиш. И обмисли всичко от самото начало, защото ще ти са наложи да обясняваш не само на мен.“
Настя му бе кимнала благодарно и си бе тръгнала от службата.
Пред очите й непрекъснато стоеше виолетово-кафявото лице на Исиченко и перспективата да прекара нощта в празното си жилище й се струваше чудовищна. Това бе един от тези извънредно редки случаи, когато й се искаше някой да я очаква в дома й. Дори и да не бе съпругът й или някой приятел, но поне котка или куче. Някоя жива душа, дишащо и съчувстващо същество. Страхуваше се да остане насаме с постоянно изникващото в съзнанието й лице на умиращата жена и с острото чувство за собствената си вина, че не бе успяла да я спре и да я спаси.