С всеки километър, с който влакът на метрото я приближаваше към апартамента й, този страх ставаше все по-силен и Настя не издържа. Слезе две спирки преди „Шчелковская“, където живееше, и се качи на перона при телефонните автомати.
Иван Алексеевич Заточни се оказа вкъщи.
— Тате — дочу в слушалката гласа на сина му Максим, — леля Настя те търси.
След няколко секунди се обади и самият генерал:
— Нещо случило ли се е, Анастасия?
— Да.
— Мога ли да ви помогна?
— Надявам се, че можете. Ужасно е нахално от моя страна, но бихте ли се поразходил малко с мен?
— Какво? Точно сега ли?
— Да, аз съм наблизо, в метрото.
— Може би ще е по-добре вие да се отбиете у нас? Току-що се върнах от работа, ще вечеряме заедно.
— Иван Алексеевич… Не ми е удобно. Май ще си вървя вкъщи.
— Глупости, Анастасия. Повярвайте, с удоволствие бих се разходил с вас из парка, въпреки че е почти единадесет часа. Но — понижи глас Заточни, — Максим ме е чакал цяла вечер и ми е приготвил вечеря. Иска да ме зарадва и да ми покаже колко е пораснал и колко е самостоятелен. Какво ще стане, ако не побутна нищо на масата и тръгна на разходка с вас? Ще се обиди момчето. А пък, ако вие се присъедините към нас и станете свидетел на неговия триумф, ще му бъде приятно. Така че излизайте от метрото и вървете все наляво, но не много бързо. Максим ще ви посрещне и ще ви доведе у дома. Трудно ще ви бъде да намерите адреса, тук сградите са номерирани много особено, пък е и тъмно.
Настя бе успяла да измине съвсем късо разстояние, когато видя тичащия срещу нея юноша.
— Дайте си чантата — съвсем като възрастен й рече Максим и тя още веднъж се изненада колко много се бе променило момчето напоследък.
Та нали съвсем неотдавна, през лятото, той беше хлапе, излизаше с баща си на сутрешни неделни разходки и се опитваше да изклинчи от упражненията на висилката. А сега до нея крачеше широкоплещест младеж с вече немутиращ глас, не много висок — като баща си — но с атлетична фигура — вероятно като майка си, защото генералът беше възсух и с котешка походка.
— Не се безпокойте, лельо Настя — говореше й пътьом Максим. — Ние с татко ще ви изпратим до вкъщи. Ако, разбира се, не останете да нощувате у нас.
— У вас ли? — изненадано го погледна Настя. — Такива ли са ви плановете?
— Ако стане много късно, можете да останете. Апартаментът ни е голям и има място за всички. Баща ми точно така се изрази: „Ако леля ти Настя не остане да нощува у нас, ще я изпратим до дома й. По това време не бива да я пускаме сама“.
Настя се усмихна вътрешно на привързаността му да се откъсне от детството си. Само преди минути го бе чула по телефона да се обръща към Заточни с „тате“, а сега в разговора си с нея бе преминал към солидното възрастно „баща ми“.
— Какво се е случило? — попита Иван Алексеевич, посрещайки я в антрето. — Можем ли да го обсъждаме пред сина ми?
— Напълно, няма нищо секретно и неприлично.
— Добре, тогава ще поговорим на масата. Влизайте.
Виждаше се, че Максим действително се бе постарал, приготвяйки вечеря за своя баща генерал, който е принуден да работи дори и в неделите. Даже черният хляб бе нарязан на акуратни триъгълничета и подреден в панерчето на красива пирамидка.
— Лельо Настя, вие за кого гласувахте?
— Какво? — не разбра Настя, която тъкмо се канеше да разкаже на генерала за своята неприятност, като го направеше максимално кратко и едновременно с това не пропуснеше нищо важно.
— Попитах ви за кого гласувахте днес на изборите?
„Дявол да го вземе, забравих за изборите!“ — изруга мислено тя. Избирателните секции бяха отворени до десет часа и Настя бе планирала на връщане от работа да се отбие и да си пусне бюлетината. Да гласува сутринта, преди да отиде в службата си, не й бе достигнало нито мъжество, нито воля. За тази цел трябваше да стане от сън цял половин час по-рано, защото избирателната секция не й беше на път, а в съвсем различна посока и ако за да помогне на Стасов, бе готова да направи такава жертва, то изборите, според нея, не си заслужаваха. Освен това беше сигурна, че ще успее да изпълни гражданския си дълг, връщайки се от работа. Но след самоубийството, което бе станало в кабинета й, борбата между демократите и комунистите съвсем й бе изхвърчала от главата. А сега вече беше много късно — секциите бяха затворени от един час.