Максим се нацупи, но не посмя да напусне масата. В това семейство не бе прието да се демонстрира неприязън.
— Хайде, разкажете, Анастасия, какво ви се е случило.
Настя в сбита форма предаде одисеята на Людмила Исиченко. Иван Алексеевич я изслуша, без да я прекъсва.
— Нужен ли ви е съвет? — попита я, когато тя замлъкна.
— Честно казано, не.
— Това е добре, защото в тази ситуация не бих могъл да ви го дам. Вече нищо не може да се поправи, тъй че няма никакъв смисъл да ви съветвам.
— Страх ме е, Иван Алексеевич. Боя се да остана сама. Виждам я непрекъснато.
— Ще ви мине. И то по-бързо, отколкото очаквате. Тази вечер можете да останете у нас, а и въобще можете да поживеете тук, докато мъжът ви се завърне в Москва.
— Благодаря, но съм свикнала да живея само вкъщи. Кажете ми, но съвсем безпристрастно, много ли е голяма вината ми?
Заточни се замисли, после се усмихна скъпернически.
— Анастасия, човек с тежко болна психика е като тигър, измъкнал се от клетката си. Не е възможно да се предвиди поведението му и той не може да бъде управляван. Дори на някого това да се удаде, дори някой толкова добре да е изучил и разбрал реакциите на болния, че да е в състояние да го манипулира, така или иначе, в един прекрасен момент този болен ще е извън контрол. Можеш да вземеш тигъра още като бебенце на две седмици, да го отхраниш с биберон, да го слагаш в собственото си легло, да не спиш нощем, когато е болен, но никой никога не може да ти гарантира, че помирисал кръв, той няма да ти прегризе гърлото. Чувате ли, Анастасия? Никой и никога. Хищникът си е хищник, а психично болният — психично болен.
— Аз бях длъжна да почувствам, че тя си има нещо лошо на ума.
— Нищо не сте била длъжна, защото не сте психиатър и не са ви учили на това. Дори на лекарите не търсят отговорност, когато техните болни посягат на живота си. Именно защото те са болни и е невъзможно да се проникне в душите им. То дори и на здравия няма да проникнеш.
— Все едно, трябваше да го почувствам — упорстваше Настя. — Тя беше подозрително сговорчива, съгласяваше се с всички мои молби. Да дочака следователя? Моля. Магнетофон? Моля. Собственоръчно признание? Моля. Трябваше да бъда нащрек.
— Не сте права — търпеливо възрази генералът. — Ако ставаше дума за човек, когото отдава и добре познавате, тогава бих могъл да се съглася, че като ви е известен неговия несговорчив и неотстъпчив характер, е трябвало да усетите, че има нещо недобро, щом е започнал да проявява неочаквана сговорчивост и податливост на увещания. Колко пъти сте се срещала с тази жена?
— Три. Два пъти през седмицата и последния — днес.
— Тогава за какво въобще говорим? Познавате я само от няколко дена, срещала сте се с нея три пъти, какви претенции могат да бъдат предявени към вас? Избийте си от главата мисълта за своята виновност. На ваше място бих мислил само как да се оправя с нейните показания, как да си изясня дали е написала истината в самопризнанието си или е изпълнявала нечия чужда воля. Действително ли е убийца или тук има място някакво самонаклеветяване в нечии интереси. Вие сте професионалист, тъй че дръжте се като професионалист и не изпадайте в истерия.
„Самонаклеветяване… Молбата на Стасов. Добре че се сетих.“
— Иван Алексеевич, вчера при мен идва Стасов и ме помоли да поговоря с вас.
— Давайте. Нещо за Поташов ли?
— Познахте. Разбира се, за Поташов. Цялата тази ситуация го смущава, но той се стеснява да ви попита.
— Кой? — гръмко се засмя Заточни. — Стасов да се стеснява? Той през целия си живот не се е стеснявал от нищо. Дори е нахалник.