— Наистина ме у неудобно да ви попита.
— А на вас удобно ли ви е?
— И на мен не ми е удобно, но да се измъчвам в догадки, е още по-лошо. Затова реших да ви питам.
— Питайте тогава. Максим сложи чайника на печката.
— Накратко казано, Стасов се безпокои, че вие бихте могъл да имате някакъв личен интерес в делото на Досюков. И на него не му се иска да извърши нещо във ваша вреда, а да не се заема въобще, не може, защото вие сте го помолил.
— Ясно — кимна генералът. — Значи така, Анастасия. Вече ви казах, че Николай Григориевич Поташов съм го виждал само един път в телевизионното студио. Делото на Досюков се водеше в моето управление, веднага го взехме от районното, защото потърпевшият е генерален директор на фирма, която подозираме в най-различни лоши неща, а убиецът — президент на голямо акционерно дружество. Съгласете се, че имахме всички основания да смятаме, че един зъбат крокодил е убил друг не по-малко зъбат заради нещо, което не са си поделили именно по наша линия. Наистина, после се изясни, че това няма никакво отношение към организираната престъпност и убийството е извършено от ревност. Потърпевшият, Борис Красавчиков, си е позволил някакви недвусмислени действия спрямо годеницата на Досюков. Това е и всичко. Но Досюков се запънал и не искал за нищо на света да си признае. Никога не съм го познавал лично, по време на следствието не съм го виждал нито веднъж и както навярно разбирате, той въобще не ми е нужен. Тези дни ми позвъни Поташов — дали му телефона ми от студиото — и ме попита дали не познавам някой частен детектив, който би се заел да поработи над едно незаконно осъждане и евентуална реабилитация. Не го попитах за кого точно става дума, тъй като това не ме интересуваше особено, но си спомних за Владислав и му се обадих. Умен е, опитен, двадесет години в следствието е бил, има лиценз за такава работа. Какво повече би могло да се желае? Това е цялата история. А той какво си е помислил?
— Ех, Иван Алексеевич, сякаш не знаете какво би могъл да си помисли в такава ситуация един опитен и умен детектив. Всичко това си го е помислил.
— Дааа — поклати глава Заточни. — Обучих го по собствения си терк. Одрал ми е кожата. Значи е сигурен, че Досюков е виновен, но иска да се измъкне от килията. И си мисли, че и аз искам това. Добре, Анастасия, предайте му да работи спокойно. Аз нищо не съм длъжен на този Поташов, затова, ако на Владислав не му се харесва работата, нека се откаже от нея с чиста съвест. Още нещо. По делото работиха мои подчинени. И ако се окаже, че Досюков е невинен, ще ми се наложи да изяснявам как е станало така, че моите хора са събрали улики срещу невиновен, при това такива улики, на които следователят и съдията са повярвали. Може би ще се окаже, че уликите са събирани не от моите момчета, а от самия следовател. Но ако в това са замесени сътрудници на моето управление, ще трябва да взема най-твърди мерки. А после точно такива мерки, ако не и по-твърди, ще бъдат взети по отношение на мен, защото аз отговарям за тяхната работа. И от тази гледна точка аз съм заинтересован Досюков да се окаже все пак виновен. Но както разбирате, това въобще не означава, че намеквам на Стасов да води необективно частно разследване. Просто искам и вие, и той ясно да разберете, че нямам личен интерес в оправдаването на Досюков.
Мълчаливо пиха чай със сладки, купени от близкия магазин, и Настя се надигна.
— Значи няма да останете? Твърдо сте решила да си отидете вкъщи? — попита Иван Алексеевич, последвайки я в антрето.
— Ще си вървя — кимна тя. — Не обичам да спя на чужди дивани, дори и ако те се по-удобни от моя.
— Ще ви откарам.
Слязоха долу и се качиха в светлата волга на Заточни.
— Струва ми се, че синът ви се обиди — вметна Настя. — Когато ме посрещна на улицата, каза, че заедно ще ме изпратите. А тръгваме без него.
— Това е, защото не се държи както трябва. Трябваше да ви се извини, но не го направи. Ако ви се беше извинил, щях да му позволя да вземе участие в нашия разговор и инцидентът щеше да бъде приключен. Но не ви се извини. Така че нека сега се измъчва от подозрения по мой и ваш адрес.
— Подозрения ли? Не ви разбирам, Иван Алексеевич?
— Не се горещете, Анастасия. Разбирате, че колегите могат да си измислят най-различни сплетни, „обясняващи“ нашето познанство и приятелството ни, но у шестнадесетгодишно момче версията може да бъде само една. За други не му достигат ум и опит. Ако бяхте останала у нас, той щеше да се увери, че спим в отделни стаи. Ако го бях взел със себе си да ви изпратим, щеше да стане очевидец, че ви докарвам до вашия вход и ви оставям. А така илюзията му е пълна, че ние чисто и просто го елиминираме. Уверявам ви, че той сега седи, гледа часовника и пресмята колко време е пътят до жилището ви и колко обратно.