— В какъв смисъл?
— В смисъл за тази кутия. Нали не е вписана в протокола? А после ще кажат, че сме я намерили кой знае къде и сме я лепнали за делото. Аз не си спомням добре, не съм бил при огледа на трупа и приех делото чак след цяло денонощие.
— Ама че тъпанар си, Костик. Че аз с работата си на експерт две деца отгледах и по-големия си внук на училище изпратих. Дори не бях омъжена, когато започнах да работя. А ти ми задаваш такива въпроси. Не те ли е срам?
— Срам ме е, Михайловна. Казах го ей така, за всеки случай.
Олшански тъкмо затвори апарата и понечи най-сетне да съблече палтото си, когато телефонът отново иззвъня. Той със съжаление погледна книжата, които се бяха намокрили от разтопения сняг, капещ от ръкава му, и пак вдигна слушалката.
— Константин Михайлович! — дочу глас, който го накара да потръпне. — Обажда ви се Галина Параскевич. Трябва да се срещна с вас. Ще пристигна точно след четиридесет и пет минути.
— Момент, Галина Ивановна. Не мога да ви приема след четиридесет и пет минути, защото съм извикал някои хора.
— Тогава ми определете друго време — настоя Параскевич. — Но да е колкото се може по-скоро. Много е важно. Става въпрос за Льонечка.
— Почакайте, ако обичате.
Олшански стисна слушалката между коленете си, за да изолира микрофона и посегна към вътрешния телефон, който също можеше да излиза на градска линия, като се завърти осмицата.
— Настя — рече нетърпеливо, — можеш ли да дойдеш при мен в прокуратурата? Параскевич-старша има нещо спешно. Искам и ти да го чуеш. Оперативка ли? По дяволите, забравих. Тогава кога? Към два? Добре, ще я поканя за два часа. Да, Настя, обади се на Светка, на Касянова. Тя ужасно ругае. Не, няма да те убие, в течение е на твоите неприятности. Чао засега.
До два часа Константин Михайлович трябваше да успее да свърши доста неща — да проведе планираните разпити и очната ставка, да изготви обвинителното заключение по едното дело и да формулира въпросите към експертите по друго, а така също да напише документ за удължаване срока на предварителното разследване по сложно дело за тройно убийство и да го даде на прокурора за подпис. Не би било лошо и да хапне, но за това не му остана време. Връщайки се към кабинета си в два без пет, той видя Настя да стои в коридора редом със свидетелите и потърпевшите, извикани от следователите, чиито кабинети се намираха в съседство.
— Отдавна ли чакаш? — попита я, докато отключваше вратата.
— Отдавна — отвърна Каменская с някакъв уморен и безизразен глас.
Олшански се взря внимателно в нея. Под очите й имаше тъмни кръгове, а кожата й не беше млечнобяла, както обикновено, а сиво прозрачна.
— Какво ти е? Болна ли си? Да не си хванала грип?
— Страдам.
— Заради Исиченко ли?
— Да.
— Изплаши ли се? Или се чувстваш виновна?
— И едното, и другото.
— Напразно. Ти притиска ли я? Заплашва ли я?
— Няма такова нещо. Тя дойде сама и направо от прага ми заяви, че иска да се признае за убийца на Параскевич. Не й повярвах и започнах да й задавам уточняващи въпроси, после я помолих да напише всичко собственоръчно. Беше абсолютно спокойна, не плачеше, не викаше, дори не я забелязах и да нервничи.
— Кой друг беше там? Имаше ли свидетели?
— Не, но записах целия ни разговор на магнетофонна лента.
— И на лентата всичко ли е точно така, както ми го обясняваш? Тихо, спокойно, без сълзи и истерия?
— Можете да я прослушате.
Настя извади касетата от чантата си и я подаде на следователя.
— Носиш я със себе си? — усмихна се той и я пъхна в чекмеджето на бюрото си.
— Знаех си, че ще ми я поискате. Така че по-добре веднага да ви я дам да я прослушате, отколкото три дена да доказвам, че не съм камила, не съм тъпачка и не съм мръсница.
Гласът на Настя подозрително изтъня и се извиси.
— Хей, тихо, тихо, какво ти става — започна да я успокоява Олшански. — Овладей се, защото онази кокошка ще пристигне всеки момент. Добре знаеш, че ти вярвам, винаги и във всичко съм ти вярвал, дори и в онези далечни времена, когато се карахме и се перчехме един на друг. Като си отиде Параскевич, ще послушаме заедно какво ти е разказала Исиченко. Искаш ли вода?
Тя кимна мълчаливо и стисна здраво зъби, за да сдържи сълзите си. Тази сутрин на „Петровка“ бе успяла да улови няколкото коси погледа, които й бяха хвърлени отстрани, и бе разбрала, че вече са тръгнали коментарите, и то доста активно. Събитието само по себе си бе извънредно, а освен това не беше скоропостижна смърт, а самоубийство. И за какво говореше то? Ами за това, че Каменская е изтормозила нещастната жена. Вече й се бе наложило да напише обяснение и да понесе не най-приятното събеседване с генерала. Добре, че Гордеев я бе придружил при шефа и в негово присъствие не й бе било чак толкова тежко.