„С вас, Каменская, ние живеем като върху буре с барут — бе й казал генералът. — Току-що се измъкнахте от едно служебно разследване и веднага нагазвате в друго. Ако продължавате непрекъснато да ни носите чепе-та, ще ни се наложи да си помислим над вашата трудоизползваемост.“ Хубаво бе, че поне Олшански не се съмняваше в нея.
Този път Галина Ивановна Параскевич закъсня с петнадесет минути. Лицето й бе злобно и надменно, сякаш се бе явила на преговори във вражеския стан.
— Вчера при мен дойде някакъв си журналист и ме помоли да му разкажа за Льоня, за неговия живот и за неговите книги. Аз се поинтересувах какво е предизвикало вниманието му към сина ми. И знаете ли какво ми отговори той? Оказва се, че са останали няколко непубликувани ръкописа на Льоня и неговата вдовица ги продава на издателите за баснословни суми. Единия ръкопис продала за двадесет и пет хиляди долара, другия — за тридесет и пет. И има още. Предполагам, че ще ги продаде по-скъпо.
Олшански мълчеше и търпеливо дочакваше Галина Ивановна да премине към главното.
— Можете ли да си представите? — продължаваше да реди Параскевич. — Тази жена възнамерява да трупа капитал след трагичната смърт на Льоня. Тя се обогатява от името му.
— Не разбирам защо сте дошла с това при мен — спокойно отвърна следователят. — Виждате ли някаква връзка с убийството на вашия син?
— А вие не я ли виждате? — нахвърли се върху него Галина Ивановна.
— Не, не я виждам.
— Много жалко. В такъв случай, ще ми се наложи да ви отворя очите. Льоня беше меко и интелигентно момче, никога не мислеше за забогатяване и користните подбуди му бяха чужди. Той изцяло бе погълнат от изкуството, от творчеството, от своите книги, живееше с тях и заради тях. А онази ненаситна самка не искаше да се примири с факта, че Льоня даваше на безценица своите книги на издателите. Тя винаги искаше да има много пари, страшно много, дори не можете да си представите колко беше користолюбива и алчна. Сигурна съм, че тя е убила сина ми, за да се разпорежда безпроблемно с творческото му наследство. Изчакала е, докато Льоня напише няколко нови неща, възможно е дори сама да го е придумала под някакъв измислен предлог и да се е отървала от момчето ми…
Галина Ивановна се разплака и бръкна в чантата си за носна кърпичка. Олшански напълни чашата с вода и я й подаде, без да произнесе нито една съчувствена дума. Настя забеляза, че той буквално кипеше от гняв, но засега успяваше да се сдържи и да не избухне.
— Не бива да си мислите толкова лоши неща за своята снаха — рече чак когато Параскевич престана да плаче. — Тя не е убила сина ви.
— Откъде знаете? — изхлипа възрастната жена. — Сигурна съм, че тя го е направила.
— Галина Ивановна, не го е убила, уверявам ви. Разполагам със собственоръчно написаното признание на убиеца. Това е съвсем друг човек.
— Значи сте го открили?
Сълзите на Параскевич мигновено пресъхнаха.
— Кой е той? Кое е това нищожество?
— Засега не мога да ви кажа. Съществува тайна на следствието и не се разрешава тя да бъде разгласявана.
— Но аз съм майка! — възмути се Галина Ивановна. — Имам право да знам кой е убил моя син. И вие сте длъжен да ми кажете името на убиеца.
— Грешите.
Олшански полагаше неимоверни усилия да запази спокойствие.
— Не съм длъжен да го казвам на никого, в това число и на вас. Повярвайте ми, уважавам вашите чувства и разбирам мъката ви, но все пак трябва да защитавам интересите на следствието.
— В такъв случай аз настоявам да я дадете под съд! — заяви Параскевич.
— Кого да давам?
— Светлана, вдовицата на сина ми.
— За какво? — изуми се Константин Михайлович. — Нали ви обясних, че не е причастна към смъртта на Леонид.
— Длъжна е да ми даде половината от наследството. Имам същото право като нея да наследя сина си. И ако тя възнамерява да си пълни гушата от това, което е направено от моя син, настоявам за полагащата ми се половина.