Настя видя как лицето на следователя се изкриви от ядна гримаса и разбра, че той ще избухне всеки момент. Затова привлече огъня върху себе си.
— Не съм сигурна, че претенциите ви се базират на законни основания, но при всички случаи вие трябва да се обърнете към съда, към съдията по гражданските права, а не към следователя, който води делото по убийството.
— Но това е делото по убийството на моя син — възрази Параскевич. — Става дума за неговото наследство. Затова искам защита на своите права и първо се обръщам към вас.
— Галина Ивановна, следователите не се занимават с наследствени дела. Те просто не могат да го правят, защото нямат такива права.
— Те имат най-главното право — заяви високомерно тя. — Правото да спазват законността и да защитават правата на потърпевшите. Нима това не е достатъчно, за да бъдат защитени интересите на една нещастна майка, която е загубила сина си?
Олшански вече се бе овладял и хвърли на Настя признателен поглед — благодаря, значи, че я отвлече и ми даде възможност да си отдъхна, сега мога да се включа и аз.
— Като следовател, аз защитавам интересите на майката, загубила своя син, правя всичко възможно, за да открия и да привлека под отговорност убиеца на Леонид. Но струва ми се, че сега вие говорите за интересите на майката, претендираща за наследството на сина си, а това вече е по-друго нещо. И от правна, и от морална гледна точка. Ако смятате за нужно да се съдите със своята снаха, то подайте искова молба в съда по реда на гражданското съдопроизводство. Аз няма да поделям вашите и на Светлана Игоревна пари, това не е мое задължение.
— Аха, значи така, а?
Галина Ивановна скръсти ръце и хвърли презрителен поглед на Олшански.
— Интересно, какво песен ще запеете, когато ви кажа, че именно Светлана е наела убиеца, който я е избавил от Льонечка. Сигурна съм, че ще си спомните думите ми. Любопитна съм да разбера какво си е признал този убиец, когото уж сте открили.
— Вече ви обясних, че в интерес на следствието не смятам за необходимо да обсъждам това с никого. Ще узнаете всичко в съда.
— Вижте какво ще ви кажа, Константин Михайлович — заплашително поде тя. — Аз всичко разбрах. Вие сте се сдушил със Светлана. Прекрасно знаете, че тя е убила сина ми, но Светлана си поделя с вас баснословните хонорари, които получава като вдовица на велик писател, и вие я прикривате. Може би дори и спите с нея. Да-да, вече не се и съмнявам. Миналия път, когато ви разказах как тази мерзавка изменяше на сина ми, вие с всички сили се стараехте да ме убедите, че само така ми се е сторило. Тогава не обърнах внимание, но сега вече виждам накъде отиват нещата. Виждам! Твърдейки, че сте открил убиеца, вие нагло ме лъжете право в очите. Никога няма да го намерите, защото прикривате Светлана. Или ще подхвърлите на съда някой нещастен пияница, ще го пребиете, ще го морите от глад и ще го държите в килия, гъмжаща от дървеници и плъхове, докато не ви напише „чистосърдечни“ признания. А след това той сам ще повярва, че е убил моя син. Познати са ми методите ви! И ще ви покажа къде зимуват раците.
Настя видя как челюстните мускули на следователя започнаха да подскачат и се изплаши, че той или ще започне да псува като файтонджия, или ще цапардоса Параскевич по главата с нещо тежко.
— Галина Ивановна, вие се държите абсолютно недопустимо — намеси се отново, за да му даде почивка. — Вие грубо оскърбявате Константин Михайлович, като го обвинявате, че преиначава фактите или ги скрива в ущърб на интересите на правосъдието. Обвинявате го, че взема подкупи от убиеца и го прикрива. При всеки друг случай Константин Михайлович безусловно би ви дал под съд, тъй като вие правите своите клеветнически обвинения не на четири очи, а в присъствието на трето лице, тоест моето. По такъв начин вие дадохте гласност на оскърбителните си измислици. А за такова нещо, Галина Ивановна, има алинея в наказателния кодекс. И ако Константин Михайлович търпи вашите капризи и изявления и не ви изхвърля от кабинета си, то е само защото вие наскоро сте загубила единствения си син, нервите ви са разклатени и напълно е възможно да е разстроена и психиката ви. По-добре ще бъде да се постараете да се вземете в ръце, да се извините и да си отидете вкъщи.
Параскевич мълчаливо стана, облече кожуха си и тръгна към вратата.
— Не се опитвайте да ме сплашвате — обърна се на прага с ледено изражение. — Ще ви отворя очите. Ще докажа, че жената на сина ми е престъпница. И нека се срамувате после цял живот.